Фабриката за романи

мамо?

2012-01-24T14:24:00.000-08:00

коя е аринушка
и кой е гезундунг
кой какво от кого ще излекува
къде са невидимите рани,
които крием с полумесец от усмивка
къде отива цялата лоша поезия
в черно море?
стаята лаборатория ли е
детективите страдат ли от дислексия
сибилите искат ли да умрат
ще има ли ядрена война след 15 години?
защо военните говорят за войната
като за нещо съвсем контрулируемо все едно е вирус в епруветка
защо на политиците никога не им стига един мандат
защо президентите стават премиери и това понижение ли е?
защо благодарността е временно усещане?
защо пишещите машини и пушките се произвеждат от едни и същи фирми?
какво означава езикова сатурация?
чела ли си пръстените на сатурн?
мамо, защо ти нищо не знаеш?

Admiral Red

2012-01-22T05:23:00.000-08:00

дейв пен (birdpen, archive) се моли да се появи един червен адмирал
и да го спаси.

пеперудите червен адмирал (vanessa atalanta)
се много бързи и не обичат да ги снимат.

чувство за бързо изчезване

2012-01-21T16:17:00.000-08:00

в края на седмицата

не само ние -
и времето си нямало работа.
като ливна -
от петък, та цяла събота и неделя.
Ама не христоматийно, тихо-кротко на нивата,
ами здравата ни разкаля и нас -
калените.
И не можеш да хванеш ни хората, ни гарата.
Аварийно е спряно всяко движение.
А очаквахме тая, най-важната пратка,
която... вече не ни е нужна.
Само дето светът се превърта -
деформиран и гладък.
Температурата на безсмъртието
взе да спада.
А дъждът се държи и ни гледа накриво и щателно,
поприведен на шейсет и пет градуса.
Силничък.
Дежурната синоптичка нейде вещае:
- и утре ще им върви по вода на всичките!
И какво ще правиме цяла вечер,
я дай да ядем и да почваме да се заяждаме.
Всичко тече, само тоя дъжд не изтече,
като дъжд ни разми и оставаме жадни.

Георги Рупчев

constat

2012-01-21T08:27:00.000-08:00

we don't really believe in happiness and that is one of the poverties of our time

Борхес. Разказването на Историята. (лекция в Харвард)

2012-01-19T09:35:00.000-08:00

В единственото ми време, в което можех да си позволя, преведох несръчно с едно малко съкращение, третата лекция на Борхес в Харвард от 1966-1967. Те са публикувани в This craft of verse след като десетки години лекциите са смятани за изгубени. Този превод не е толкова дълбок, колкото бих искал да бъде, но може би някой ден, ще мога да се върна към него и да оправя по-очевидните пропуски. За мен четенето винаги е препрочитане. А преводът е превеждане през река - не предателство. traduttore - traditore. Този текст на Борхес обобщава голяма част от нещата, за които съм мислил и вярвал. свързани с литературата и нейното значение. Ъпдайк казва за Набоков, че е един от малкото, които могат да пишат с превъзнасяне. Същото без съмнение важи и за Борхес. Прави го по толкова великолепен начин, че се надявам поне малко от удоволствието да е било запазено тук.

Устните разграничения трябва да бъдат оценявани, защото те изразяват ментални - интелектуални разграничения. И все пак е жалко, че думата "поет" се е разпаднала на две. В наши дни когато говорим за поет, мислим само за произнасящия такива лирически, птичи ноти като “With ships the sea was sprinkled far and nigh, / Like stars in heaven” (Wordsworth), или “Music to hear, why hear’st thou music sadly? / Sweets with sweets war not, joy delights in joy.”Докато в древността, когато се говори за поет, за "създател" за него се мисли не само като за произнасящия високо лирически текстове, но и като за разказвач на история. Разказ, в който всички гласове на човечеството могат да бъдат открити - не само лирическият, изпълненият с копнеж, мелахноличният; но също така гласовете на куража и надеждата. Имам предвид, че говоря, разбира се, за това, което смятам за най-стара форма на поезията: епосът. Нека разгледаме някои от тях.

Вероятно първият, който ни идва на ум е този, когото Андрю Ланг преведе с такова изящество. "Разказът за Троя". Ще го разгледаме, за да открием нещо за разказването на истории. В самото начало, в най-първия стих имаме "“Tell me, muse, of the anger of Achilles.” И тук, както мисля, че го преведе Професор Рауз: "Гневният човек - това е моята тема". Вероятно Омир, или човекът, когото наричаме Омир (което е стар въпрос, разбира се), е смятал, че пише поемата си за разневен човек и това малко ни обърква. Ние мислим гнева през латинския “ira furor brevis”— гневът е кратка лудост, пристъп на лудост. Сюжетът на "Илиада" сам по себе си не е пленителен - идеята за героя, оттеглил се гневен в палатката си, защото смята, че царят се е отнесъл несправедливо с него и после приемайки войната като лична мъст, защото приятелят му е бил убит и накрая продавайки мъртвото тяло на врага на баща му. Но може би (вероятно съм го казал и преди, сигурен съм, че съм го казал), може би намеренията на поета не са толкова важни. Това, което е важно в наши дни, е че въпреки че Омир е смятал, че разказва тази история, той всъщност е разказвал нещо далеч по-величествено: историята на човек, на герой, който напада град, за когото знае, че никога няма да завладее, мъж, който знае, че ще умре преди градът да падне; и което е още по удивително - историята на хора, защитаващи град, чието проклятие им е известно, град, който вече е в пламъци. Мисля, че това е същината на Илиада. И, всъщност, хората винаги са чувствали, че троянците са истинските герои. Мисли за Вергилий, но също и за Стори Снурлусон, който пише, че Один, Один на саксонците, богът, е бил син на Приам и брат на Хектор. Хората са търсели родство с победените троянци, а не с победоносните гърци. Това се дължи може би на усещането, че в поражението има достойнство, което рядко принадлежи на победата.

Нека разгледаме и вторият епос, Одисеята. Оцеята може да бъде четена по два начина. Предполагам, че мъжът (или жената както смята Самюъл Бътлър), който я е написал е чувствал, че вътре има две истории: завръщането на Одисей и чудесата и опасностите на морето. Ако разгледаме Одисей в първия смисъл, имаме идеята за завръщането, идеята, че сме в изгнание и че истинският ни дом е в миналото, в рая или някъде другаде, че ние никога не сме у дома. Но разбира се морските пътешествия и завръщането трябва да бъдат направени интересни. Ето как са влючени многобройните чудни приключения. И така стигаме до Хиляда и една нощ, откриваме, че версията на Одисей, Седемте пътешествия на Синдбад мореплавателя, не е история за завръщане, а приключенски разказ; и мисля, че я четем точно така. Когато четем Одисеята, мисля, че това, което усещаме, е очарованието, магията на морето; това е, което намираме у мореплавателя. Той няма сърце за музика, нито за даване на пръстени, нито за женски наслади, нито за величието на света. Той мисли само за дълги солени морски течения. И така имаме двете истории в една: можем да я четем като завръщане и като приключение - може би най-прекрасното, което някога е било написано или изпято.

Стигаме до третата "поема", която се издига далеч над първите две: четирите Евангелия. Евангелията също могат да бъдат четени по два начина. За вярващия, те са странната история на човек, на бог, който изкупва греховете на човечеството. Бог, който слиза на земята, за да страда - смъртта на "горчивия кръст", както казва Шекспир. Но има и по-странна интерпретация, която намерих у Ланглънд. идеята, че Бог искал да узнае всичко за човешкото страдание, че за Него не е било достатъчно да притежава мисловното, духовно познание, както Бог би могъл; той е искал да страда като човек, с човешките ограничения. И все пак, ако сте невярващ, (много от нас са такива) тогава можете да четете историята по различен начин. Може да мислите, че става въпрос за гений, за човек, който вярва, че е бог и който накрая открива, че е просто човек и че бог, неговият бог, го е оставил.

Може да се каже, че за много столетия, тези три истории, за Троя, Одисей и за Исус, са били достатъчно на човечеството. Хората ги разказвали и преразказвали отново и отново, Създали музика по тях, рисували ги. Хората ги разказвали безброй много пъти и все пак, истории са си там, предлагащи безкрайни възможности. Може да си представим някой, след хиляда или десет хиляди години, който пише отново за тях. Но в случая с Евангелията, разликата е следната: историята за Исус Христос не може да бъде разказана по-добре. Била е разказвана многократно и все пак мисля, че няколкото стиха, в които четем как например Христос бива изкушен от Сатаната са по-силни от всички четири книги на Възвърнатия рай. Чувстваме, че Милтън не е имал голямо понятие що за човек е бил Христос.

И така, имаме тези истории и факта, че хората не са се нуждаели от повече. Предполагам, че Чосър някога е искал да измисля история. Не мисля, че хората са имали по-малко въображение и са били по-малко изобретателни отколкото са днес. Мисля, че новите щрихи, привнесени в историята са били достатъчни. Освен това, това е улеснявало задачата на поета. Неговите слушатели или читатели са знаели какво е щял да каже и така са можели да се концентрират върху разликите и подробностите.
И така, в епоса, а ние можем да мислим Евангелията като вид божествен епос - може да бъде открито всичко. Но поезията, както казах, се разпада на две; или по-скоро, от една страна имаме лирическата поема и елегията, а от друга - разказването на история (the telling of a
tale) — т.е. романът. Почти сме изкушени да мислим за романа като своего рода упадък на епоса. (degeneration of the epic), въпреки автори като Джоузеф Конрад или Херман Мелвил. За тях романът води обратно към възвишеността на епоса.

Ако мислим за романа и за епоса, сме изкушени да приемем, че основната разлика е в разликата между поезията и прозата, в разликата между изпяването на нещо и съобщаването на нещо. Но мисля, че има по-голяма разлика и тя е във факта, че основното нещо в епоса е героят - човек, който става модел за всички хора. Докато, както посочва Менкен, същността на повечето романи е в падението, пречупването на човека, в упадъка на персонажа. това ни води до друг въпрос: какво мислим за щастието? Какво мислим, за поражението и за победата? В наши дни когато хората говорят за хепиенд, те го смятат за най-просто оръдие в услуга на публиката, за комерсиално средство, за нещо съвсем изкуствено. Докато преди векове, хората са можели съвсем искрено и откровено да вярват в щастието и в победата, въпреки че са чувствали предимно достойнството, възвишеността на поражението (though they felt the essential dignity of defeat). Например когато хората пишат за златното руно, една от древните истории на човечеството), читателите и слушателите са накарани да вярват още от началото, че съкровището ще бъде открито накрая. Е, в наши дни ако се впуснем в приключение, знаем, че то ще свърши с провал. Когато четем, мисля за пример, на когото се възхищавам, Архивът на Аспърн, ние знаем, че архивът няма да бъде намерен. Когато четем Замъкът на Кафка, знаем, че човекът никога няма да влезе в замъка. С това искам да кажа, че ние не вярваме истински в щастието и в успеха. И това е може би едно от нещастията на нашето време. Мисля, че Кафка е чувствал същото, когато поиква книгите му да бъдат изгорени: той наистина е искал да напише щастлива книга с благополучен край, но е чувствал, че не може да го направи. Можел е да я напише, разбира се, но хората са щели да усетят, че не им казва истината. Не истината на фактите, а истината на неговите сънища.

В края на 18 или началота на 19 век, да кажем (надали имаме нужда да влизаме в дискусия за датите), хората започнали да измислят истории. Нека кажем, че този опит е започнал с Хоторн или Едгар Алан По, но има разбира се и предшественици. Както Рубен Дарио отбелязва, никой не е литературният Адам. И все пак, По е този, който пише, че историята трябва да се разкаже заради последното изречетие, а поемата - заради последния стих. Това води до едно своеобразно свеждане до история, в която има просто трик, и през 19 и 29 век хората измислят всякакви сюжети. Понякога те са много умни. Тези сюжети са много по-умни от епическите сюжети. И все пак усещаме,че има нещо изкуствено в тях, или по-скоро,ч е има нещо тривиално. Да вземем два случая - например историята за доктор Джекил и господин Хайд и един роман или филм като Психо. Може би вторият е далеч по-умен, но усещаме, че в сюжета на Стивънсън има още нещо на заден план.

Що се отнася до идеята, за която говорих в началото, идеята, че съществуват на практика само няколко сюжета: може би тук трябва да споменем книгите, в които интересното не е в сюжета, а в изместването, в промяната, в множеството сюжети. Мисля, разбира се, за Хиляда и една нощ, за Бесният Орландо и т. н. Някой би добавил тук идеята за прокълнатото съкровище. Има я в

Völsunga Saga и в краян а Беоулф, идеята за съкровището, което носи нещастие на хората, които го открият. Тук идваме към идеята, която развих малко по-рано в лекцията, за метафората, че всички сюжети могат да се сведат до няколко модела. Разбира се, сега хората измислят толкова много сюжети, че ние сме заслепени от тях. Но може би тази мощен тласък на изобретателността е измама и тези сюжети са въплъшенията на едни и същи няколко сюжета. Не бих искал да го обсъждам.

Има друг факт, който заслужава да бъде отбелязан: поетите изглежда забравят, че в един момент разказването на история е било същественото и че разказването на история и произнасянето на стихове не са били мислени като различни неща. Човек разсазва история; той я пее и неговите слушатели не мислят, че той извършва две неща, а по-скоро, че извършва една задама, която има две страни. Или може би не са смятали, че има две страни, а че става въпрос за едно и също нещо.
.......................................................................................

По някакъв начин, хората са гладни и жадни за епичност. Мисля, че това е едно от нещата, от които те наистина се нуждаят. От всимки места (това може да прозвучи като антиклимакс, но е факт), Холивуд е основният доставчик на епичност на света. По цялото кълбо, когато хората гледат уестърн - знаейки цялата митология за ездача, пустинята, справедливостта, шерифът и стрелбата, и т.н. - мисля, че те усещат и приемат именно епичното, съзнателно или не. В крайна сметка, знанието за нещото не е важно.

Е, не искам да правя пророчества, дъщото такива неща са опасни (въпреки че могат да станат истина в дългосрочен план), но мисля, че разказването на истории и поезията могат да се съберат отново и тогава ще се случи нещо много важно. Може би това ще дойде от Америка, тъй като, както всички вие знаете, Америка има етичното усещане, че нещо е правилно или грешно. Това боже да бъде усетено и в други страни, но не мисля, че по толкова ясен начин, както го виждам тук (лекцията е произнесена в Харвард). Ако това може да бъде постигнато, ако се върнем обратно към епоса, то нещо много важно ще бъде извършено. Когато Честъртън пише "Баладата за белия кон", тя получава добри отзиви, но читателите не я приемат. Всъщност, когато мислим за Честъртън, ние мислим за историите за Отец Браун, а не за поемата.
Мислил съм по този въпрос в късни години и не мисля, че бих могъл да правя опит в епичното (въпреки, че може би съм произвел два-три епични реда). Това е за по-млади хора. И се надявам, че ще го направят, защото разбираме се всички усещаме, че романът се разпада. Най-големите романи на нашето време - да кажем Одисей на Джойс. Разказвани са ни хиляди неща за двамата персонажи, и все пак ние не знамем нищо за тях. Имаме по-добро познание за героите на Данте и Шекспир, които идват към нас, които живеят и умират, в няколко фрази. Не знаем хиляди обстоятелства около тях, но ги познаваме напълно, което е, разбира се, далеч по-важно.

Мисля, че романът се разпада. Мисля, че всички тези интересни експерименти с романа, например идеята за променливото време (shifting time),за историята, разказана от различните персонажи, всичко това ще доведе до момента,в който ще усетим, че романът вече не е с нас.

Но има нещо в Разказа, в Историята, което винаги ще продължава напред. Не мисля, че хората ще се уморят да разказват и да слушат истории. И ако с усоволствието да чуем история се прибави и удоволствието от възвишеността на стиха, тогава би се случило нещо наистина значимо и голямо.
Може би съм остарял човек от деветнадесетия век, но имам опимизъм и надежда. И тъй като бъдещето държи моного неща - може би всички неща, мисля, че епиката ще се върне обратно при нас. Надявам се, че поетът отново ще стане създател. Имам предвид, че ще разказва история, пеейки за нея. И няма да мислим тези неща като различни, както не го правим у Омир или Вергилий.

2012-01-18T12:02:00.001-08:00

Je ne vis pas en reclus
tout simplement ils ne viennent pas

дизентерия

2012-01-17T02:58:00.000-08:00

дизентерия
липсата на интерес
убива

SOPA и PIPA

2012-01-17T02:12:00.000-08:00

американската уикипедия затваря след 20 часа
заради СОПА и ПИПА
двете неща, които карат света да се върти.
на пети.

музика за слушане на тъмно място

2012-01-14T15:45:00.000-08:00

Прозорците на ателието ми

2012-01-14T15:21:00.000-08:00

    J. Sudek

    още тук
    взето от тук

нещо като ножче изобщо като нищо на света

2012-01-13T12:33:00.000-08:00

това е кутийката с бръснарски ножчета,
които ползвам.
те са на около 40 години
и са последните, които имам.
бръсна се със самобръсначка, която също е толкова стара.
много по-удобна е от тези, с които
използвах преди в Страсбург.
Има плътност, своя осбствена семейна история.
Аз съм третият, който я ползва, може да е имало
и повече. Дано има.

Гарата

2012-01-11T14:48:00.000-08:00

4. Гарата

Влакът се плъзна по стоманен мост, невидимата ръка на мъглата затули картинката през прозореца. Лепкав сумрак. Трябва да разтъркаш очи, но и това не помага да разбереш дали завесата на нощта се спуска или вдига. Металът съска, въжетата на декора се изпъват. Мъглата изветрява. Първите лъчи се протягат напосоки към гладкия гръб на влака. Той измърква и тръпка минава от локомотива до опашката. Слънцето изплува като капче на повърхността на чашата.

С какво спокойствие приемам всичко, което ми се поднесе навън. Облак, езеро, гора. Този прозорец не е нищо по-различно от кино екран. Стъклото предпазва наблюдателя от реалността, каквото и да значи тази дума, изнамерена в Германия през 19 век от някой, вероятно който никога не се е качвал влак. А може би вината е моя и някак непрекъснато се опитвам да се изплъзна, да покажа, че има още един изход, някъде другаде, има въздух навън и нездравословната ми любов към влакове се дължи на това чувство. Някъде другаде има изход от тук и това би обяснило защо предпочитам да седя сам в залата преди да е започнал филмът... Защото започне ли веднъж, трябва да го оставя да се изниже. Може би заради това предпочитам минутите преди влакът да напусне утробата на гарата, тъмното място, от което стърчат всички възможни пътища навън. Ще се наложи да избере една посока и да изостави всички останали. Затова когато казвам, че обичам влакове и гари имам предвид точно това, обичам влаковете, застинали в гари, а не толкова влаковете в движение. Пътникът не е нищо друго, освен затворник на гледката, особено когато кой знае защо, решиха да премахнат перденцата от прозорците на второкласните купета. Разтърках очи, просто, за да направя нещо. Сякаш бях залепнал за неудобната седалка. Панталоните бяха придобили измачкания вид на всичко, което прекарва повече от няколко часа във влак. Нещо мръсно и неугледно в самата си същност, въпреки привидната чистота.

Той лекичко забавя скорост и селата се изреждат едно след друго, едно след друго, някак траурно. Пусти улици, лаещи кучета, настръхнали котки. Без идилия. Коварните предразсъдъци на пътуващия. Колко скучно и досадно е пътуването. Гледки и картинки. Мернати пейзажи. Майка държи детето пред прозореца.

Мамо, гледай каква голяма река!

Да, това е река.

Детето ще стане поет, а майка му равнодушна крава. Нищо не отегчава по-бързо от пътуването. Копнежът за гара е неминуем. Толкова много провалени уроци по възхищение. Упражнения по учудване. Влакът остана за романтичните глупаци.

Релсите се множат, появяват се изоставени влакове, пра-стари локомотиви, скелета, конструкции, халеса с изпочупени прозорци. Сивкавите им стени са нашарени с неразгадаеми надписи. Йероглифи на дислексията.

Чудовището влиза в леговището. Спирачките скърцат, машината скимти, през дългото й туловище минават тръпки. Хоп! Спира. Разтърках очи, колкото да направя нещо и се обърнах. На перона посрещачите се нахилили в очакване. Чинно чакат.

Най-припрените пътници се изнизват в тънка нишка в коридора. Зачаках тържествената процесия да се разреди, за да се измъкна. През зле уплътнените стъклени врати се носят миризми на евтини закуски и сутрешни вестници, които се сливат в една единствена обща миризма – на гара. Тя се бе пропила в дрехите ми, беше се свила в стомаха ми, лежеше в неподвижните ми крака. Пътувах вече два дни.

Изправих се и тупнах панталони с ръце. Помръднах куфара, който още спеше над главата ми и леко го свалих на седалката. Нямах усещането, че каквото и да имам вътре, е мое. Странното усещане на отчужденост по време на път. Компактност, удобство, мобилност, свещена триада на пътуващия. Всичко в кутийките, в калъфчета, непрекъснато напомняне да не забравите нещо. Сякаш има голямо значение ако някъде по средата на пътя си забравил накъде изобщо си тръгнал, както е било модерно през 18 век. Изтупах панталоните още веднъж и се изнизах бързо и неловко между няколко гръмогласни рускини и техните матрьошки.

нека ти обясня от какво се раждат романите

2012-01-11T14:30:00.000-08:00

нека ти обясня от какво се раждат романите
така както аз го разбирам
раждат се от раните
дълбоки душевни преображения
които смиламе и все се опитваме да си
ги обясняваме надълго и нашироко като елиът
в пепелната сряда, любимата ми поема1
раждат се от сънища, натрапливи сцени, които ни преследват
от пристрастия - раждат се от шпаги
часовници гари жени мъже лабиринти
автобуси огледала и всякакви предмети
патици, мишки с ключета за навиване
от черници понякога
от непозволено влюбване
раждат се в затвори
лудници изправителни домове
болници
в копнежите на затворени хора
които надничат през ключалката в себе си
и вадят руда
(не като пабло неруда)
раждат се от Истината
ама не от тая обективна даденост
дето ти я набиват по цял ден в главата
квадратни хора зад кръгли очила
а от нерационалното усещане
че този пламък
точно този
който носиш
пламъкът,
който прозира
в ъгълчетата на очите
е началото на роман.
нито гравитацията
нито пунктуацията
властите, местата
близките
жената или мъжът
така наречените подходящи условия
за работа
подострените моливи
проветрената стая
конюнктурата
бизнесът
световната ситуация
кризата на еврото
личните проблеми
раздели
пристигания
заминавания
напускания
нищо от това няма толкова голямо значение
то е по-маловажно и от разговорите за времето
и ще те предаде
в крайна сметка защо обичаме книгите
и защо се ограждаме с тях?
те не обещават, че няма да лъжат никога повече
(в тази връзка навремето "имаше едно време"
сега уж всичко се случва в реално време
вчера умря, утре още не е дошло, и какво ни остава
едно днес, което нищо не струва, за нищо не става)
романите се раждат от раните, незарастнали и незаразни
които износваме.
пишещият човек е като охлюв, който върви рачешката.
трябва наистина да обичаш много едно толкова кекаво
и хлъзгаво същество. в противен случай
най-добре си вземи някой монтьор.

1
And pray that I may forget
These matters that with myself I too much discuss
Too much explain

ash wednesday, ts eliot

не се давам нито на дъжда

2012-01-11T01:37:00.000-08:00

не се давам нито на дъжда
не се давам нито на вятъра
не се давам нито на снега, нито на летния пек
със здраво тяло
и без желания
не се ядосвам никога
винаги се усмихвам тихо
хапвам дневно четири шепи неолющен ориз
и мисоширо и малко зеленчуци
каквото и да е
не си го слагам на сърцето
гледам, слушам, разбирам добре
и не забравям
живея в колибка със сламен покрив
в сянката на боровата горичка в полето
ако на изток има болно дете
отивам и се грижа за него
ако на запад има капнала от умора майка
отивам и натоварвам на гърба си връзките ориз
ако на юг има човек на път да умре
отивам и му казвам да не се бои
ако на север има караници и делби
казвам им да спрат, глупаво е
когато е горещо, плача
насред летния студ вървя неуверено
всички ми викат дървеняк
нито да ме хвалят
нито да тежа някому
ето такъв
искам да стана
(съкр.)
Миядзава Кенджи

превод: Албена Тодорова

тук

Благодаря й за това.

изкуство на мълчанието

2012-01-10T02:28:00.000-08:00

Изкуство на мълчанието

Ако затворя очи, първото, което си представям, са стъклените прозорци на гара, които блестят призрачно като заревото на някаква далечна експлозия. Те скриват конкретни силуети на улицата, но не и радиоактивните залези. Не знам защо си представям първо това, но човек е преследван от натрапчиви диапозитиви, които върти и превърта, докато нещо в остарелия му прожекционен апарат се обърка и картинките се смесят в налудничав калейдоскоп, от който няма измъкване. Тогава е твърде късно да се направи каквото и да било. Бъбривостта, фъфленето, суфлирането, това са си същите странични ефекти на повредения апарат. Твърде късно. Потропваш по масата, за да се увериш в чувствителността на пръстите. Поглеждаш през прозореца, и гледката си е все там, проверяваш го хиляда пъти, хиляда залеза, хиляда гледки. Когато се увериш, че нищо не мърда, изчезваш.

С теб си тръгват налудничавите картинки, несвързаното говорене през нощта (повярвайте ми, то може да бъде много свързано, чудовищно прецизно и логично за разлика от бърборенето и суфлирането през деня). По мебелите личат знаците не на твоето съществуване, а на едно болезнено присъствие.

Наблюдавал съм толкова дълго лудостта, безсмислието, ужасът от повредения апарат, че донякъде мога да усетя каква голяма дупка се е отворила в дупката, където пъхам някои неща за по-нататък. Нали разбирате изненадата ми, когато открих, че моят тайник си има тайник. Натам сякаш се примъкват нещата, без моята воля, въпреки желанието ми да ги опазя, те изтичат нататък. Остават само маниите, които си превъртам една след друга, натрапчивите картинки. Гара, ключ, пушка. На картонче съм си ги написал, да не ги забравя случайно, че изгубя ли си и маниите, ще изчезна и за себе си. Ще изляза навън, ще забравя вратата отключена и ще ме намерят на някоя апокрифна гара с билет за кой знае къде. А пък като знам, че е мания, то продължава ли да е мания? Стига с тая тревожност, с паниката, че нещо се изплъзва. Нека си отива. Ще си опитомя липсата и ще си я водя на връвчица. Като прасенце. Ще й направя дом, град, гара. Ще си се завръщам в липсата, ще си се завихрям и зациклонявам. Тъй или иначе само идиотите пристигат с влакове.

Идиотите пристигат в града само с влакове.

Идиотите пристигат в града с влакове столетия наред по романтически съображения. Тези типове, зареяли глуповато поглед в снимката отвън, си мислят, че нищо не може да проникне в херметичната им система. Пристигат като амбициозни конкистадори, с далечни кроежи за нов живот, представяте ли си, и всичко свършва зле. С пушка или годеж.

sms с sos

2011-12-25T02:39:00.000-08:00

от невски бие шест. гърми
камбаната и осветени
кубетата стърчат сами
над съботното суетене

Г. Рупчев

откъси от "зимна поема"

2011-12-21T13:18:00.000-08:00

днес, особен мъглив зимен ден в сърцето на софия

ние сме заедно. най-сетне. аз, тя и ти. и ти. едно. две. три.

ти си в кухнята. чешмата шурти.

ти си в хола. броиш копчетата на жилетката. сумтиш.

така ли ще премине този странен ден

в мотаене и скрито съзерцание на отшумяващото време?

не съм поет, това не е поезия, не е и проза

както няма жанрове, нито поети. те не съществуват.

има хора и букви, които се обичат.

Всяка буква е разпятие, по-чудовищно от Т.

а аз съм повече снежен човек, защото на този ден винаги вали.

ако ли не, то значи съм заминал. ше завали – заявява

докато оправя чорапите. продължава да брои. един. два. три.

навън е тихо и примряло, това е ден на стихване

на утешение, на подарък и на примирение,

ако бях поет, щях да знам с математическа увереност показателите на деня

Усещам с върховете на пръстите. съзерцавам го

през прозорците на черепа и скрито тържествувам.

днес е празник, на който, аз и ти, и тя. и времето,

сядаме, поканени на маса в безпорядък, с петна от чай

и кръв. разделяме парченца баница и спомени,

четем алиса, преживяваме викторианска англия в сериали.

Влакът весело тръгна назад.

Седим в купето. спорим за разликата между иконом и камериер.

трима сме, защото е нормално, така прието е

от нашето влаково семейство, да бъдем трима, на тази маса,

защото както ти уместно отбеляза-когато някой

обявява,че няма да празнува своя ден-той има нужда

от поне един, да кажем двама, с които няма

да празнува.

.........................................................................................

........................................................................................

Но ако останеш, ако седиш със мен, ще се наложи да ми обещаеш

да бъдеш четвъртата от нас, която сяда.

.......................................................................................

оказва се, че съм заспал. но се събуждам от пиано

детето на съседите се учи. не съм го виждал още.

не съм го чул да плаче ни веднъж, също като

котката, която твърдят, че притежават.

вярвам, че детето е лъжа.

черна котка в полунощ надява фрак, докато аз се надявам на теб и на себе си.

изпитвам уважение към всяка котка, котка и пиано. тяхното

присъствие е вечно. там, където някога стояло примряло е пианото

в една къща, то винаги остава там. не можеш да

премахнеш следите от портрет върху стената

преврат, правителството е сменено, но портретите

на старите министри си остават.

поканена в преддверието на тази вечер

ти пристъпваш върху новообразувания лед

крачиш уверено, котко в чизми, и ти се надяваш

някой да пререже лентата пред киното

някой друг да нареже тортата

аз се надявам някой са зашие среднощната ми поема

да я пренесе в шепи

от хола до стаята

преди да е прокапало

преди свещта да е оставила

печатите на общото ни безпокойство.

Джон Шейд

връзка

2011-12-18T11:34:00.000-08:00

за отношенията между М и F

))
^
?
^^
!
))
------------

!!
!!
_

2011-12-15T01:10:00.000-08:00

момичето, което гризе ноктите с настървение на предния чин
ъгълът на катедралата с начумерения гаргойл насреща
от двете грозоти ме побиват еднакво тръпки

стаж

2011-12-14T04:36:00.000-08:00

подал оставка в министерство на бюрокрацията
и умрял от прах, погребали го в папка
след месец избухнал пожар
умрял втори път
заместил го секретарят, но и той
след три месеца се върнал
в новия отдел
за връзки с обществеността
не издържал и там
изпуснал си нервите
пратил се в писмо
търсят го в южна америка
не знаят, че е във вануату
лекува прашна туберкулоза.
яде каша и чете приключенски романи.

обявили места за стажанти
пращам им демотивационно писмо
обяснявам, че съм съсипан и не мога повече
отчайващо се нуждая от този стаж
имам метриз по спонтанна тъга
и магистър по география на депресията
докторант във факултета на изгубените илюзии
от министерството обясняват, че съм свръхквалифициран
и отхвърлят кандидатурата.
много ми било дълго демотивационното писмо
и не ставало ясно какво искам. да се мотивирам
или демотивирам. а пък и техните служители
били само с един магистър, а аз с два
казват ми да отида във финландия
там нямало нищо за правене
аз им казвам - ама аз искам нищо да не правя, но тук
не можело, всички позиции били запълнени
и всеки стажант имал по две резерви вече.

2011-12-13T14:01:00.000-08:00

на 14 декември 2001
преди десет години
W G Sebald
единственият немскоезичен писател,
(прекарал живота си в англия)
чиято книга бих чел по всяко време
навсякъде
загива при автомобилна катастрофа в англия
неговото място в големия влак
е осигурено
докато има някой, който
да държи vertigo, the emigrants, пръстените на сатурн
или аустерлиц в ръка.
това интервю е взето седмица преди смъртта му
струва ми се важно.

Link

величието и мястото му ще се утвърждават все повече.

коледа 1914 2011

2011-12-11T13:08:00.000-08:00

в дните около коледа 1914
немски, френски и британски войници
правят най-красивото нещо, което може
да се случи през Голямата война.
гледахме "Merry Christmas"
и когато свърши
марго от лил си отиде в стаята отсреща
шарлот от бон също
а ние си легнахме.
и беше хубаво.

have i lost my muchness

2011-12-11T04:45:00.000-08:00

алиса на тим бъртън с две години закъснение
жалко, че не е мюзикъл, качеството на
сюжетната линия е достойно за мюзикъл
и би било весело и несериозно.
все си мисля, че алиса трябва да е много повече от това.
тя е contre-temps едно от най-добрите неща писани някога
в което 2 + 2 = 5 и то задължително.
иначе по време на гледането имаше чудесни набокови
елементи - класическата чаена сцена и обезглавяването на
шапкаря са сякаш измъкнати от "показа на екзекуция".
ако бях тим бъртън, щях да филмирам Покана за екзекуция
джони деп би бил великолепен Цинцинат.
(с цялата любов на VN към пеперуди, нищо чудно, че Метаморфозата
му е един от любимите текстове - това по повод гъсеницата от Алиса)

извадка от една книга в процес на писане

2011-12-07T06:38:00.000-08:00

из Втора глава.

...там, където ти виждаш пясъци и дюни, усещам вятърът да се промъква между сенките на дърветата.

високо мнение

2011-12-05T15:06:00.000-08:00

гаргата крачи гордо
и се вглежда в тази локва.
убедена, че е изящен черен самолет.
белите са просто тъпи гълъби

величието на града

2011-12-03T05:10:00.000-08:00

how phrases grow
how the plots are conceived ?

в този град
стъпката става уверена
краката укрепват
походката се забавя
погледът се прояснява
въздушното течение
в метрото
навързва мислите като вагончета
и ги запраща в тунела на подсъзнанието
да пораснат изречения
да родят сюжети
без да умират книги

confession

2011-11-29T10:24:00.000-08:00

When I consider the brief span of my life
absorbed into the eternity which comes before
and after—memoria hospitis unius diei
praetereuntis—the small space I occupy and
which I see swallowed up in the infinite
immensity of spaces of which I know nothing and
which know nothing of me, I take fright and am
amazed to see myself here rather than there:
there is no reason for me to be here rather than
there, now rather than then. Who put me here?
By whose command and act were this place and
time allotted to me?

B. P.

пренаписване на шедьоври

2011-11-21T15:04:00.000-08:00

процесът е написан
замъкът също
остана да отида в америка

животите се пръснаха между страниците
живея ги, докато ги преписвам
не ми остана време да напиша това,
което другите ще живеят.
проклето време, ще те удавя в чай и бисквити
ще говоря за теб като за мъртъв
малко добро, предимно нищо.

големите истории разказани
остава да ги дълбаем като термитници
да ги търкаляме като скарабеи
докато добият съвършена форма
и ни смачкат.
или докато спрем да сме мравки
което от двете... и двете.
и така.

затова трябва да се пише без надежда
без очакване за чудо. без религиозност
към литературата. сюжетите са раздадени
A vous de jouer

2011-11-11T10:41:00.000-08:00

мисля че фабриката влезе в самосъхранителен режим
а с нея и нейният собственик

Bookface

2011-10-31T05:28:00.000-07:00

бих си направил читателски бележник
офлайн.

Върху усещането за ценност, пространство и време

2011-10-29T06:02:00.001-07:00

Върху усещането за ценност, пространство и време

Момчил Миланов

Често съм бил упрекван, че прекарвам твърде много време в изпълване на наличното пространство с книги, които не успявам да прочета. Книги, за които имам едва смътното намерение да прочета. Томовете се трупат един върху друг и отлежават по прашните рафтове като вино. Или по-точно – като ценни книжа. Всъщност за мен книгите винаги са представлявали по-ярък пример за ценни книжа от която и да е облигация, издадена от която и да е държава в това несигурно настояще. По своята същност те са ценни книжа. В този кратък текст не става дума за някаква пламенна защита на книгите или за изместването на хартиения носител. Става въпрос за нещо далеч по-човешко.

Вчера с приятелката ми се разхождахме по една уличка във Фрайбург. Богат, свободен и красив град, той сякаш е проектиран по картички. Почти случайно се натъкнахме на една книжарница, в която бяхме влизали и преди. Този път тя изглеждаше по-просторна.

Огромна част от книгите липсваха по рафтовете. Дървените лавици бяха по-празни от обичайното. За сметка на това много кафяви кашони се извисяваха на вавилонски купища до тавана. Те странно ми напомниха на кашоните от банани, които се използват за същата цел в София. Книжарницата изглеждаше като ограбена гробница, от която са останали само колоните. Пръснати предмети навсякъде свидетелстваха за спешността на взетите мерки[1]. Обърнах се към собственика на книжарницата. Той беше човек с прошарени коси, но изключително жизнено младежко лице. Толкова младежко, че ми бе невъзможно да определя възрастта му.

- Местим се. До една седмица... трябва да освободим стаята – отвърна той, леко заеквайки. Той вдигна ръка и започна да ми посочва оголелите рафтове като генерал, чиято армия се е стопила, но в главата му той продължава да оперира с пълния брой дивизии и оръдия. Като един Наполеон в края на Ватерло. – Тези тук са по 1 евро. Тези са на половин цена. Картичките са по 20 цента. (Картичките в по-голямата си част представляваха репродукции на руски, холандски и фламандски художници. Стойността на тези картички надминаваше значително жизнерадостните, но кухи картички, педантично подредени по стойки пред магазините из целия град).

- Това не е възможно – успях да измърморя. - Тези книги очевидно не струват толкова малко пари.

- О, не. Възможно е – енергично отвърна господинът. В този момент погледите ни се срещнаха и, кой знае защо, моят се спря на очилата му. Рамките изглеждаха простички, но изключително издръжливи. Метални рамки, с които можеш да четеш книга, да водиш лекция или да отидеш на война и знаеш, че те ще издържат. Сякаш волята на немския дух се бе вселила в един предмет, толкова необходим и създаден да предпазва очите. Съвършено метални, те бяха не само защитата, но и инструментът за работа на този човек. Зад стъклата ме гледаха очите му. Няма да е преувеличено ако кажа, че очилата му изглеждаха така, сякаш бе родил с тях.

- В тази зала има три хиляди тома. Трябва да ги продам до седмица. Ще се радвам да купите колкото може повече. Ако имате достатъчно голяма кола – продължи той, без да отговаря, мога да ви ги дам за четиристотин евро.

За пръв път в живота ми не се радвах, че купувам книги. Двамата с нея разглеждахме лавиците и слагахме книгите на един куп, който изглеждаше незначителен в сравнение с кашоните, които се извисяваха до тавана.

- Вижте, ще ги купя, но само за малко. Когато се установите и отворите нова книжарница, ще ви ги върна.

- Не мисля, че ще има нова книжарница. Ще продавам книги в интернет... О, впрочем... много добър избор – каза той и кимна към книгата, която държах в ръце. „История на изкуството в Швейцария”. Солиден том с бяла подвързия и черно бели, илюстрации. – Това, което ме удивява е, продължи той, че хората все повече се хвърлят на цветните илюстрации и пренебрегват черно-белите. Забележете тук например - той разтвори „История на Египет” на Брестед, която също бях отделил настрана. – Вижте какво усещане за пространство има в тези изображения! Това се вижда най-ясно при скулптурите. Усещането, което създават тези черно-бели фотографии, не може да бъде заместено от която и да е посредствена цветна фотография. И все пак те са предпочитани...

Разговорът ни увисна във въздуха, тъй като междувременно в помещението бяха влезли още няколко купувачи и той трябваше да им обърне внимание. Те бяха мъже на средна възраст с неугледен вид и хищни погледи, които се стрелкаха по опразнените рафтове. Заделихме книгите и излязохме с обещанието, че ще се върнем в късния следобед, за да ги вземем с нещо по-голямо. Тъй и го оставихме да се щура сред лешояди.

Няколко часа по-късно се върнах в книжарницата с един голям червен куфар и докато товарех томовете, си дадох сметка, че не мога да ги пренеса. На око тежаха не по-малко от 40 килограма, но вероятно бяха още повече. История на средновековна Европа, Columbanus Brugger от 1904, история на изкуството на Хаман, The literature of England, Якоб Буркхарт, учебници по география от времето на Първата световна война, роман на Макс Брод, „История на Египет” на Брестед, „Изкуството на Гърция” на фон Шефер, черно-бели репродукции на Рембранд и цветни на Ханс Мемлинг. Помъкнах червения куфар нагоре по улицата към най-близката автобусна спирка. След двайсетина метра удобната дръжка се счупи и трябваше да продължа с по-късата и обикновена дръжка за носене в ръка. Куфарът ме блъскаше по петите, от което се препъвах. Това не беше училищната библиотека, от която да вземеш книга и да не я върнеш или пък когато Френския културен институт в София раздаваше книги, защото щеше да мести библиотеката на площад Славейков.

Но книгите в книжарницата във Фрайбург бяха други. Купуването им би било равносилно на кражба въпреки уверенията на мъжа, че му правя услуга.

Куфарът се счупи. Едва се качих в автобуса, а и слизането не беше лесно. Хората ме гледаха подозрително. Какво толкова тежко можеше да има в този куфар. Надали труп, освен, ако не го бях преполовил, за удобство. Влачейки „ковчега на мъртвеца” към къщата, за пръв път разбрах как се чувстват бездомниците, които всеки ден изминават километри с цялата им покъщнина в ръце или на гръб. Аз изминах не повече от двеста метра.

Трябваха ми четири курса по стълбите, за да ги пренеса. Сложих ги на пода под последния рафт. В противен случай щяха да счупят и него. Помислих си как за пръв път в живота ми не се радвам, че купувам книги. Проблемите ми напоследък с френската администрация ми се видяха съвсем дребни в сравнение с нещастието на книжаря, който трябва да напусне, защото не може да плаща повече наема. Значи това се случваше и тук, в Германия, залогът за европейската стабилност. Известно е, че банките фалират. Това е едно от основните им свойства. Но как фалира една квартална книжарничка в малък университетски град? Влиянието на този микроскопичен фалит върху историята е повече от незначителен. Десетки пъти в подобни книжарници в Париж, Страсбург, Лондон, Цюрих, София и къде ли не, съм се питал как издържат тези книжарници, как оцеляват? Известен ми е митът за „големите клиенти”, които идват няколко пъти в годината и купуват книги на стойност хиляди. Никога не бях виждал „голям” клиент.

Но ето, че този човек, чиято възраст не можех да определя, защото чертите ми бяха на 40годишен мъж, а косите – на 60, беше на път да изчезне заедно с делото си. Да изчезне, да се изпари в пространството, което бе заемал. Корабът, който бе управлявал, бе на път да потъне. Островът му изчезване във водите на нищото. Армията му (понеже книжарницата бе близо до Молткещрасе), бе разбита. Загубата е, разбира се – лична. Печалбата е за случайните клиенти, който обират трупове. В този мъж, който стоеше на прага на собственото си изчезване, аз виждах себе си след тридесетина години. Все толкова объркан, несръчен и притеснен в един болезнено реален свят на ценни книжа и фалити. Все толкова неопитен и чужд. Приписват на Наполеон фразата „Водил съм 60 битки и това, което прилагах в последната, то знаех още преди първата”. Човек не се учи на нищо друго, освен да губи. За да приемеш печалбата, каквато и да е тя, не се изисква кой знае какво изкуство.

Час по-късно, докато се почесвах над един научен текст, посветен на политиката на сигурност на Европа в 21 век, си спомних още нещо. Като студент във Франция, не можех да се възползвам от богатството, с което току що се бях сдобил. Целият ми разговор с мъжа в книжарницата, бе проведен на езика на Шекспир. Език, който несъмнено бе чужд и за двама ми. Аз не можех да се възползвам напълно от съкровището, което притежавах. Въпреки цялата му тежест.

След седмица мястото няма да го има. Пространството ще изчезне. Съчувствието не съжителства с болката и липсата. Мисля, че те се срещат съвсем рядко. Съчувствието идва тъкмо за да открие, че болката се изнася с цялата си покъщнина. Липсата още не е дошла.

[1] В историята на Древен Египет съществуват много примери за подобни премествания. След като гробниците в Долината на царете се оказват неблагонадеждни, мумиите биват събирани, местени и крити в дупки в скалите. Когато през 1881 скривалищата са намерени, вътре биват открити десетки мумии. Бел. авт.

Anna Aaron

2011-10-29T02:56:00.000-07:00

2011-10-26T10:11:00.000-07:00

слънчевият часовник
на детската площадка
работи само сутрин.

пред катедралата

2011-10-24T10:21:00.000-07:00

стоя пред трите статуи
от катедралата излиза човек
струва ми се, че се прекръства
не, просто си оправя якето.

Passive

2011-10-22T00:39:00.000-07:00

тази песен се казва passive
на ето този концерт на APC Кийнън Мейнърд казва
This song is called "fuck britney spears... in the ass"
не би гласувал за мейнърд колкото и да е забележителен.

мислете и взимайте решения, защото последици винаги има
колкото и незначителни да изглеждат.
изборът не е правене на изкуство или протест., по своята същност
той е акт - активен и позитивен. като гласуваш, ти казваш да на нещо
и докато преброяват гласовете никой не се интересува какви са ти били мотивите.
това, което има значение, е че в някакъв момент си направил избор.
изборът даже не е личен, той засяга и всички около теб.
ако well-being-ът ти е по-важен и спасението ти е винаги лично, прави каквото са те учили
и каквото си правил и досега. то е проверено и не действа.
докато влизаш в тъмната стаичка
си сам, но в маршрутките, болниците и университетите всички са заедно.

две наблюдения за имената и природата на нещата

2011-10-21T07:51:00.000-07:00

мургавият докторант ми подаде ръка
и се представи
бях го срещал поне две хиляди пъти по улиците
с големи торбички под очите
и изгърбена фигура
той беше въплъщението на мъките на този интелектуален труд
казвам се ахилеас - промълви
и преглътна като костенурка.

--

eine kämpferin für ruhm

да пътуваш на рождения си ден
е като се надпреварваш с jet lag
да се надбягваш с течащото време
само че ти си с влак
а времето кръжи над главата ти

няколко думи за "Проект Смърт"

2011-10-17T08:26:00.000-07:00

линк

Какви емоции събуди у вас "Проект Смърт" като готов вече продукт?
Моето лично усещане е, че този проект съвсем не е завършен. Вероятно причината е в това, че още не съм държал книгата в ръце. Всъщност за мен тя е също толкова интересна и любопитна, колкото за всеки друг читател. Ролята ми се изчерпва с един кратък текст, който отдавна се откъсна от мен. Той си живее своя живот и съществуването му не е обвързано с моето. Това важи и за цялата книга. „Проект „Смърт” живее собствен живот. Но като цяло за мен мечтанието по един проект, фантазията за написването са също толкова важни, колкото и самото написване. Бих могъл да кажа, че мечтанието ми за писане е дори по-важно от самото писане.

Как и защо решихте да участвате в сборника?
Причините са преди всичко лични, какъвто е и целият ми ангажимент към думите. Пиша, за да си разчистя някакви сметки, но с букви. Цялата година ми бе особено труден период, наситен със събития и усилия. Баща ми си отиде. Тук би ми се искало да сложа многоточие, но ще продължа, защото вместо да усетя смазващата сила на емоционалната гравитация, се случи нещо друго. Особено и натрапчиво усещане не за смърт, а за не-живеене. На 31 декември 2010 прекрачих вратата на бащиния ми апартамент и усетих, че влизам не в пространство, част от материален свят, а в текст. Влязох в книга и всичко, което се случи оттогава, е част от тази книга. Всички успехи и неуспехи, колебания и увереност, са част от този текст. Самият факт, че в момента говоря за това, означава, че добавям още три пасажа към този, нека го наречем животопис.

Близките ви как реагираха на вашия текст?
Близките ми и аз сме част от един и същи текст. Не съм имал силите и убедеността да ги моля да коментират текст, в който те са главни действащи лица. Когато казвам текст, през цялото време имам предвид реалност, достатъчно сгъстена за да прилича на сносен наратив. Той ще намери естествения си край, когато аз намеря сили да го превърна в материален текст, да го пре-, из- и над-живея. Да го свръх-живея и да продължа напред.

напоследък

2011-10-15T15:19:00.000-07:00

написах един текст за книгата "проект смърт"
сборник текстове, чието съществуване
се дължи основно на усилията на пепа витанова.
още не съм пипнал книгата. дано се случи скоро.

Получих първите по-сериозни бели косъмчета
(най-първите датират от десетгодишната ми възраст)

мисля си върху един текст, който първоначално трябваше
да се нарича De-construction, но ми се струва, че
Reconciliation е далеч по-уместно заглавие.
него ще напиша единствено за себе си.
седя сам и слушам музика сам.
същото е.

a. nonnenmacher

2011-10-15T11:26:00.000-07:00

http://www.a-nonnenmacher.com/
фирма на търговец
"строим скелета
оправяме монахини"

от деня

2011-10-14T05:49:00.000-07:00

листата се самоубиват.
три монахини бързаха
с дюнери в ръце
след това отидох в книжарницата на гран рю
докато разглеждах една книга за бейкън
ми се зави свят и ми стана лошо

2011-10-08T04:18:00.000-07:00

този старец е един от редовните клиенти.
влиза в студентския стол
десният му крак се подгъва.
когато кима той извива глава сякаш
костенурка наднича от
корубата си.
свършва да се храни. оставя таблата
на плъзгащата се лента и излиза.
навън вече вали.
кракът му се подгъва на всяка крачка
дъждът пада право надолу.
устните му са стиснали в желязна
хоризонтална усмивка.

равносметка 2.0

2011-10-06T02:48:00.000-07:00

времето за посещение ще отмине
в пълни зали за колоквиуми
конференции
от коректури
за чиста версия
време няма да остане.

в чакане на влакове
и на трамваи
в изпускане на самолети и
подраняване на автобуси

в мечтание за книги и спокойствие
на това вечерно място
вечното мечтание

на случайни запознанства
в съдбовното значение
и в препрочитане на това, което вече знам
от страх да игнорирам това, което ми убягва.

равносметка

2011-10-01T08:43:00.000-07:00

лятото прекарах ту в слънчевата сутрин сграда на
библиотеката на юридическия факултет на
университета в Страсбург, която следобед се разтрисаше
от внезапни бури,
ту в неприятната стаичка на кафкианската ми резиденция.
сграда като мръсен шкаф, продукт на някаква ужасна тенденция
през 70те години. недокосната от времето и от ремонтни дейности.

днес легнах на една пейка с метеорите на мишел турние в ръка.
като че ли много повече време обаче прекарах да зяпам небето,
върху което не се забелязваше нито едно облаче.
само от време на време проблясваше златистия корем на някой самолет.

така изпратих лятото, което някак отсъстваше у мен тази година.
едно листо падаше десетина секунди.
една монахиня буташе друга.
съботите станаха тягостни като недели.
може би в това е трудността на красивите места
човек няма никакво право да се оплаква щом е на подобно място
и все пак тази красота някак те обезсилва.
нямаш какво да я правиш.
иде ти като един холдън колфийлд да ритнеш въздуха
и да те няма.

кино - следи за собой

2011-10-01T04:40:00.000-07:00

2011-09-29T11:09:00.000-07:00

това е джеймс франко
много симпатичен човек.
написал е и книга.

no news from god

2011-09-28T12:21:00.000-07:00

изхвърлени пощенски кутии в каналче

bookmarks

2011-09-21T01:43:00.000-07:00

младините на дядото
минаха в кавалерията
старините - в пехотата.
още по-късно - в моторизираните части
т.е. инвалидната количка

чете дипломацията на кисинджър
изцъква от възхищение
пред метерних и талейран
и така с въздишки отбелязва страниците.

2011-09-04T03:24:00.000-07:00

няма такова нещо като природна интелигентност
както каза С., това е все едно да не правиш
разлика между култура и натура.
културата е съзнателно усилие,
а природната интелигентност
е евфемизъм, за човек, който
не е прочел нито една книга,
но благодарение на ""социални" умения"
заема висок пост в някаква хранителна верига.

обява

2011-08-31T14:11:00.001-07:00

обява залепена в ксерокс
изгубена е
черно бяла котка.

2011-08-28T13:09:00.000-07:00

става все по-бързо
става все по-дълго
иска да върви нанякъде
и да го няма
и да е важно
и да си тежи на мястото
да го бъде иска
иска да го има
да е силно
без да бърза
без да бъде дълго
иска да седи и
да пътува докато седи
иска да го има
но да не е толкова просто
защото кой би искал просто това.

странно разбиране за отговорност

2011-08-27T12:53:00.001-07:00

ерих фон дем бах целевски
генерал от сс, отговорен за смъртта
на над двеста хиляди цивилни
спасява сърцето на шопен. е и?

2011-08-25T09:32:00.000-07:00

колкото не мога да понасям безгръбначните
хора, с които съм израснал в една държава
с които нито езикът, нито културата ни е обща,
толкова ме дразнят и новоизлюпените емигранти,
които пренасят същата зараза, от която си мислят,
че са избягали. неприятно е да виждаш някакви
иначе нормални човешки същества да се жалват
от жестоката съдба, която ги е натирила в българия.
когато я напуснат, те винаги се връщат към нея
никога не спират да мислят за нея. не съм виждал друга
държава, която гражданите й обичат да мразят
това е толкова страстно занимание, че ако се влагаше
по други места, щеше да носи значителен успех.
всъщност тази омраза не може да оправдае ничия посредственост.

2011-08-22T07:53:00.000-07:00

трябва да ходим повече на театър
омръзна ми този цирк.
легнах да чета проспер вайл и естествено заспах.
човек не трябва да се надценява и да чете юридическа литература
когато се чувства отпаднал.
носталгичнта гравитация
да си тупнеш на мястото
си казва думата

2011-08-17T13:26:00.000-07:00

на булевар д'анвер в червена къща
нарисувана от магрит
живее черна котка
общителна и с маниери -
чисти си зъбите със стръкчета трева
каза
ако минаваш друг път
нека е преди вечеря.

като швейцарски часовник

2011-08-16T15:25:00.000-07:00

спомням си грац
слънцето се катереше по хълма
който ми се стори необичайно висок
и стълбите, строени от пленени войници
през Голямата война с главно г.
времето в австрия ли? като швейцарски часовник
знае кога да тече и кога да спре

дъх на пощи и книги

2011-08-14T10:15:00.000-07:00

отварям книгата на набоков за гогол, която дойде
докато ме нямаше. не е това издание на снимката
а съвсем друго, по-старо.
когато я отварям за пръв път ме блъсва
тежка миризма на пощи, картонени кутии, на път.
на сандъци с редки екземпляри.
мирише на ню йорк, на корнел.
сякаш отварям вратата на апартамент,
в който мебелите са станали собственици
а пък е толкова нормално всъщност
кой би искал да живее сред еднодневки
които да го надживеят? и не е ли това
най-голямото доказателство за нищожеството
за не-бъденето? срещу всяко sein стои nein.

през стъкленицата

2011-08-13T07:18:00.000-07:00

глупаво и наивно е, но се чудя
седя си на дългия плот пред прозореца
с листата и хартиите и бележките
тревожките
от другата страна на стъклото
се е лепнало странно създание
с фини крила
тънко жилце
и продълговата физиономия
гледа ме как пиша и как не пиша
мисля, че седи от седмици
и ме чака да приключа
а може би
докато ме нямаше
и него го е нямало
но преди три седмици със сигурност
беше тук
и четеше
странна работа през стъкленицата
аз ли сънувам
то ли ме сънува
добре ли ще свърши
живо ли е? да. и е бледозелено
и потръпва

снимка с гълъби

2011-08-12T10:54:00.001-07:00

белият учебен самолет
премина с поклащане над покрива
всеки път изглежда сякаш
ще се блъсне в последния етаж
но не го прави.
вместо това
три гълъба изхвръкнаха уплашени
изглеждаха като кокошки
като конфети
смешна работа.

2011-08-01T04:25:00.000-07:00

топъл и слънчев ден, в който времето знае
какво трябва да прави. сянката е хладна,
а на слънце мислите не се разпръскват
като шрапнели от избухналата глава
с В. в трамвая, който внезапно пое по
различна посока заради инцидент.
наистина хубаво време,
не искам да гледам, дали ще се задържи
скакалците в тревата са на квартети
квартет първи квартет втори по желание
никой не им е казал, че не може да се разсвирват
едновременно. отминаваш и квартетите заглъхват
на трамвайната линия те блъсва сладникав парфюм
и се замисляш има ли мъжки и женски трамваи
по-скоро капка от момичето е паднала на линията
станала на точка и заживяла в свое време.
на следващата спирка с дълго закъснение
трамваят се появява
първо като точка
после като линия
и така.

2011-07-28T10:21:00.001-07:00

докато си почивах и главата ми бръмчеше
една пчела влезе през отворения прозорец.
вечерта влезе калинка и се лепна за лампата.
не спря да жужи из стаята. после заспа.
аз си седях пред масата. до мен светеше
другата лампа. от другата страна на прозореца
лазеха нощни буболечки, привлечени
от светлината. седях и както винаги
се притеснявах за нещо. купих си бира.
чакам да свърша нещо, за да я изпия
и да се почувствам заслужил. ако и утре
не свърша нищо до края, все пак ще я извадя.

2011-07-27T16:03:00.000-07:00

Ночь пришла, за ней гроза,
Грустный дождь, да ветер шутник.
Руки в карманы, вниз глаза
Да за зубы язык.
Ох, заедает меня тоска,
Верная подруга моя.
Пей да гуляй, пой да танцуй,
Я с тобой пока.

grab a seat

2011-07-22T15:15:00.001-07:00

заваля като от дъжд машина
седях на трамвайната спирка
дъждът си играеше на топчета
бях като в бар
червените светлини на светофарите
се отразяваха в играта на топчета
не беше игра на стъклени перли,
пак казвам,
но беше красиво
като в бар

ф. б. с.

2011-07-03T15:04:00.000-07:00

да се събудиш във Ф.
да се разхождаш в б.
сред ван гог
лукас кранах
баща и син холбайн
ханс фрийс
арнолд бьоклин
фердинанд ходлер
гоген
джакомети
динозаври
маски от фаснахт карнавал
слънце зад катедралата
мътната река блести
да се върнеш в с.
благодаря ти
за пълноводната неделя

2011-06-29T15:11:00.000-07:00

явно започвам да остарявам
и да си липсвам
не гледам снимки , които съм правил
снимам рядко
днес гледах

къде съм бил
къде съм останал
къде ме има
и колко много ме няма.

снимките, които съм направил
така и не могат да ме убедят, че
съм бил на тези места.

прости изречения

2011-06-18T09:11:00.000-07:00

небето беше тежко, сега се оправи.
блести все повече и повече.
сутринта не валеше, но пуснах писмо.
купих божоле на илиас. купих си нектарини.
слънцето съвсем изгря.
искам да пиша на някого и някой да ми пише
гледах билети за португалия, твърде скъпи.
гледах концерти в париж и берлин.
уморих се да стоя тук.
съботите са трудни.
искам да си ходя.
ще вечеряме в стола с иван.
дано се разсея и спре да ми е тъжно
както дъждът сега спря
и просто ръми а птиците се крият
под дърветата, за да не им се развали лепилото
което държи крилата.

The Hundreds in the Hands - Commotion

2011-06-15T15:05:00.000-07:00

blablater

2011-06-11T07:41:00.000-07:00

старата френска сим карта изтекла.
попитах мога ли да си запазя номера. не мога. купих нова.
потърсих учебника по "поддържане на мира и сигурността"
изчерпан е на четири места. колкото книжарници има тук.
на клебер имаше книжна борса. мини славейков. търсих да си намеря нещо
всичко, което ме бе интересувало в някакъв момент, вече си го имах.
стана ми криво. а първо издание на жул верн - на кой му трябва
изобщо? освен че е красиво. или стар робер в два тома?
това пък съвсем. стана ми криво, че не мога да се изненадам с
някоя книга. влязох в английската книжарница. новата книга
с интервюта на умберто еко и кариер вече на английски. "не си и
помисляйте, че може да се отървете от книгите". в началото реших
да я взема, после си казах, че не е ли твърде много и твърде
досадно да се говори за смъртта на книгата. щом на мен вече
ми дойде да гуша, с цялото ми търпение, какво остава за другите
хора, които си купуват книги само когато някой им ги подари.

после се натресохна шумен парад в центъра на страсбург
тъкмо на излизане от макдоналдс. зарекох се, че ще ми е
последното влизане на това място. не искам да умра с разяден
от кока кола стомах. един сладолед на клечка дневно ми е достатъчен.
за пет минути минах през любимото ми състояние на мизантропия
хубаво, че беше само за пет.
позатичах се за пръв път от месеци
и хванах един трамвай преди парадът да стигне до мен.
в крайна сметка вместо да си купя тантурестия умберто си взех
един дебел том с поезия на буковски
ама наистина дебел
тежеше колкото автобиографията на марк твен
ако имах пари и нея щях да си взема.
да се зарина с книги, направо къща да си направя с тях.
честно казано наистина се уморих някакви хора да пишат книги, за това
че книгата била на изчезване. те динозаврите са изчезнали
и което е още по-страшно, книгите от онова време също.
нека да видим как се изчезват книги. писането никога не е било толкова институционализирано. всъщност направо ми писна да виждам книги от
едни и същи автори или напротив - от напълно непознати.
през годините през ръцете ми са минали десетки хиляди.
дори аз започнах да се уморявам. пък ако наистина изчезнат
ще започна да си ги припомням една по една. или ще
гледам филми по цял ден и няма да излизам.

прибрах се и си пуснах й.с. бах. него винаги ще го има
него ще го има и когато франция изчезне, и когато кандидат студентите
пишат, че карл маркс е прототип на дядо коледа.
не ми понася дълго време навън, сред много хора, дори когато е слънчево.
не обичам да ме предреждат на опашка в супермаркета, нито да се лепват
до мен съмнителни марокански или алжирски старци. всъщност не обичам
да ми се лепва който и да е. когато остарея, пожелавам си да ми се случи,
се надявам да бъда достатъчно спокоен, за да приема, че личния край
не е край на света. каквото било - било. ще си гладя бръчките, ще си гладя
белите коси и ще знам, че съм все толкова наивен, какъвто съм
бил на 2, 22 и още пет по толкова. вярата в личния опит е като вярата в
национализма. иституционализиран кретенизъм.

да взема ли да оправя биографията в уикипедия, където пише, че съм
писател, оперен певец и съм завършил право? в крайна сметка нито
едно от тези неща не е вярно. да седи така.

2011-06-09T04:18:00.000-07:00

tout à coup
en lisant le cours en droit
je me suis rendu compte que
ce refus de participer d'une manière active
de prendre partie dans toutes les activités proposées
peut etre l'effet soit d'une peur et manque de resposnabilité
et de l'autre coté
je cherche à trouver les failles
les choses qui divergent
les points de départ
et pas les places communes de retour.

някой наблизо се забавлява в друга част на градината

2011-06-07T13:44:00.000-07:00

към обед
или по пладне
(второ ми звучи много по-добре
първото е все едно седиш на маса)
отидох да чета в парка срещу ботаническата градина.
той е до факултета за науките за живота
както ги наричат тук. sciences de la vie
и живите студенти не ме оставиха на мира.
имаше едно дебело момиче, което не млъкна.

на съседна пейка, на почтително разстояние
седна руса жена на около 40 години. извади
книга с дебели корици и подвързия,
а с дясната ръка държеше диктофон пред устата
и четеше на един от най-изразителния английски,
който съм чувал някога. за съжаление бе твърде далеч
и единственото, което долетя до мен бе името на
някой си Том Кастро, както и mental institution
гугълнах. Том Кастро е виден измамник от 19 век,
представящ се за отдавна изчезнал богат наследник

беше ми приятно да си чета икономическите глупости
и да знам, че някой наблизо се забавлява
после тя стана, оправи си полата като ученичка
и изчезна нанякъде. а аз отидох в друга част на градината
където нямаше студенти. четох и заспах на една пейка.
камбаните биеха приятно и съвсем ненатрапчиво.
утре ще отида пак и ако дойде да чете от книгата,
ще я питам поне коя е. тя или книгата.

Dear, I've nothing do say

2011-06-07T02:49:00.000-07:00

писма до мъртви любими хора

всички са доволни

2011-06-05T08:51:00.000-07:00

миналата седмица
по това време ходих да гледам
Tree of life
един познат от гърция имаше рожден ден
и явно не знаеше какво да прави, защото дойде
с мен и едно момиче от канада.
филмът ме потресе.
останалите ме гледаха така, сякаш ги провокирам и ги дразня,
момчето каза
следващ път няма да те слушам за кино.
всъщност колко изобщо не ме интересува.
за тях изкуство е обидна дума
претенциозно интелектуалничене.
хубавото е, че по своему те са щастливи доволни и прави
в това, което мислят.
уверени в правотата си.
също както и аз.

думи от книга

2011-06-02T17:06:00.000-07:00

през 2005
така и не отидох на абитуриентски бал
вместо това отидохме на четене в ндк
и се съдрахме от смях. още ме полазват истерични тръпки
като си спомня колко се хилих тогава
и се кикотих в шепи.не съм човек за абитуриентски балове
някак не съм си на мястото. пред шума и тишината
предпочитам второто. и все повече се радвам на времето
в което съм сам и на времето, в което съм с друг
гледам да не обърквам нещата, за да не се чудя после кое не върви.

изпитвах и изпитвам органично отвращение
от това събитие, което отразява провинциалния комплекс
на българин да бъде видян и чут, че може да брои до 12.
момчетата обличат костюм за пръв път и им личи.

спомням си изпращането смътно. за едната бройка да ме хванат дяволите
като днес в макдоналдс, на Възнесение. имаше толкова много гладни хора
щях да припадна. местех крак върху крак като паникьосан бръмбар.
зарекох се да не стъпвам повече на това място.

на обед седнах на централния площад в града
правя го толкова рядко.
имаше вятър, който освежаваше лицето
до мен седеше възрастен мъж
двамата се припичахме като змии на камък
оцених това, че живея в малък град
и мегдана е толкова достъпен. държиш всичко под око.
като ми омръзна станах и си тръгнах.

онзи ден написах поема за борхес
може би единственото нещо, което
някога съм писал и мога да кажа безусловно,
че не се отказвам от него.
аз не съм важен.
и един охлюв ще остави по-трайна следа от всички блогове в интернет
тържество на аз-а, чието съществуване не може да бъде
поставено под съмнение. азът в интернет няма нужда от легитимация.
той просто си е там и всеки ден се обажда с нов постинг.

така или иначе съм сигурен, че
животът, който водя зад стените на черепа
е далеч по-увлекателен и интересен
отколкото този навън.
това навън е бледо копие, което просто не си струва
да си бодеш очите. животът е другаде,
той отдавна се е случил.
и западът е велик не заради версай,
а заради съзнанието за цикличност, повтаряемост и смърт.
нищо, че сега се е заврял в супермаркетите и пазарува
както старецът от "разказът на мелничаря" в кентърбърийски
разкази на чосър си беше направил лодка, защото някой му казал,
че идва потопа.
западът пазарува в супермарскетите, защото се шири слух,
че смъртта не влизала в супермаркети.

хората си мислят, че като отидеш в страсбург
животът ти автоматично разцъфва,
което е толкова вярно, колкото и навсякъде другаде.
нагледах се и се наслушах на толкова долни неща,
но е твърде лесно да залееш света с още една кофа грозни приказки
а и не би ми помогнало.
каквото лошо се е случило, се е случило.
оттук нататък може да ставам по-добре.
ако просто си вършиш работата.

за да не забравя човек откъде е тръгнал
за да не приема това, което му се случва наготово
като даденост
всеки ден трябва да поставя под съмнение съществуването си
не съществуването на другите
това е тяхна работа.

днес минах край паметника на маркиз лезе-марнезия
префект на страсбург по времето на наполеон
след инцидент го превозват с карета,
конете се подплашват
каретата се преобръща
той се наръгва на шпагата си.
шпагите са опасно нещо
по-добре палачинки да си връзваме отстрани
така няма да ходим в макдоналдс
като ни се преобърнат каретите

повтарях си на ум
животът е бледо копие на това, което си измислил
и отдавна се е случило. затова гледам с пренебрежение на него
като рана, която боли цял живот, тихо, но настоятелно
и от нея умираш накрая, за да докажеш иронията на принципа.
докато си повтарях това,
знаех, че са думи на герой от книга.
когато се прибрах, ги добавих.

безсмъртната

2011-05-28T02:44:00.000-07:00

на епифания уведа де робледо,
която се грижеше за борхес

аз ще ви разкажа всичко за този уважаван сеньор
за когото си мислите, че знаете всичко
но този път ще го разкажа
бих могла да го направя утре
бих могла и вдругиден
то няма да изчезне
то ще остане тук, където е
в кутията от пури
в кутията от кост,
в която гуши се и тръпне тази неспокойна котка
лигавеща кълбо от нервни окончания
моят мозък

ах, този сеньор как би се смял
по неговия начин
вие знаете, разбира се, смехът на слепия човек
е мрачен, но този, неговия
е оранжев. и като казвам оранжев, вие знаете,
че не четете, както аз не мога да чета,
нито да пиша, макар че тридесет и пет години
вървях по стъпките на сляп човек във глуха къща,
внимавах нищо да не пада и нищо да не мести,
и мъничките знаци на лицето да разчитам се научих, но
така и не започнах да чета.

нищо, ще дойде ден,
и това отново ще се случи, защото,
сеньори, вие знаете, аз можех да чета,
преди със него да се срещна и няма да се смеете,
ако призная, че под простото ми име фани
се крие същинска епифания. това е малкото ми име,
а тайното ще си остане другаде. епифания уведа де робледо,
уведо, от грозде, но за него просто фани,
съмнявам се, че беше просто.

на нощното ми шкафче нито книги, нито очила,
зрението ми не отслабна, забравиха да ми го вземат,
защото знаят, че няма да ме заболи така,
тъй като стана ясно, че не мога да чета.
единствено сърцето се обажда и прихлопва
на тази възраст, на която вече беше мъртъв,
разбрах, сърцето не е мускул, а пружина,
спирала
стълба
с начало, край, а по средата истина ръждива.

и нито къщата е същата, нито шкафът, хапчетата за сърце,
на стола котка се люлее, и цвете се поклаща зад пердето
това е най-близкото, което имам до листа. а в стаята,
не тази, в която аз живея, в другата, зад хола, живее майка му,
безсмъртната. тази, която без смърт може да живее.
майка му, на възраст отвъд представата за възраст,
дребно същество с желязна воля и нетърпящо възражения
за нея той е жив и продължава да си бъде джорджи,
момчето на петнайсет във женева,
момчето, което не отиде в университет,
на двайсет, но живя в университетски аули
и учеше професорите да четат където трябва
между редовете.

преди да тръгне за швейцария на последното пътуване
преди да каже, ще умра преди да се завърна или обратното
той сподели, с ръка пред устните, че тайната е ясна
разбрах защо си купуват книгите ми и после
забравят да ги прочетат. защото си ги подаряват
аз съм подарък между хората. и после дойде жената,
не онази, за която първо се ожени на 68 и в първата им нощ
избяга от срам и страх пред майка си, че всичко, което
някога направил бе изглеждаше от нея начертано заповядано
и само написано от него. нима цялата му сила бе да сяда
всеки ден и да чете, за да се бори тихо срещу нея
тъй както се противопоставяш само на хората, които винаги обичаш.

а втората жена дойде, неизмислена и непредвидена от майка му,
същинска смърт на име мария. тя ще довърши всичко, каза леонора
и се обърна на другата страна. пътуване последно за швейцария
променено завещание, тривиални неща. но кой променя завещанието?
единствено побърканите зачертават и писатели, които забравят,
че завещанията не се поправят. писатели са тези, които пишат,
а той така живя. с парите от наградата, не нобелова, нея също
забравиха да му дадат, а другата, се готвеше да купи енциклопедия,
внимавай какво си пожелаваш, защото думите, предадени от радиото
задвижват странни механизми. на следващия ден енциклопедията
по пощата пристигна. а борхес вкъщи нямаше ни радио, ни телевизор.
само врата и майка зад вратата. вечер заставаше на прага и пред двойно
затворени врати той всичко й разказваше с отворени очи.

когато книгите не му допадаха, той ги оставяше под бара и момчето
най-сетне се научи, че тези книги не трябва да се връщат вкъщи.
както аз не се завърнах, когато мария, да, онази, същата, ми каза,
че не съм добре дошла. но аз, сеньори, съвсем не бях си тръгвала.
и каза, че било противно да се вземат разни дребни вещи, какво
тук значи някакъв си спомен. добре, че паметта на приятелите му
е вечно жива и добре, че я написах тази книга, тоест вие, журналисте,
борхес би се смял как странно връщат се нещата, и непознати букви
хранят хората, които не могат да четат.

Абсолютна секретност

2011-05-25T13:09:00.000-07:00

THE PSALMS FOR MODERN LIFE (1933)
Arthur Wragg

Артър Раг е социалист със силно религиозно чувство
колкото и противоречиво да звучи това
в книгите, които илюстрира
вмъква стихове от псалми
с възпитателно значение.
Текстът под тази илюстрация е от

Давид, Псалм 38:1

Господи, в негодуванието Си не ме изобличавай, И в гнева Си не ме наказвай.

Това би било подходяща корица за хардбойл роман, но всъщност този човек позира пред клиника за венерически болести. Абсюлотна дискретност.

link

Студентът по Хармония

2011-05-25T04:37:00.000-07:00

линк

Спомен за Виктор Пасков / Студентът по Хармония

КРАСИМИР ДАМЯНОВ

Викторе, седя, копеле мъртво, в град Тарагона , където не остана време да те заведа лани, в една сладкарничка в старата част, отново времето е спряло и си мисля кога те видях за пръв път. (Не, не съм пил. Избрах нарочно публично място, за да не плача, а в сладкарничка - сещаш се - продават само торти. Пия чай.)

Да, беше в Преводачите. Имаше такова благословено място в столицата, където някой ме заведе през осемдесет и първа есента и на дълга, бяла маса, заобиколен от десетина псевдоинтелектуалци, които си биеха глупави шеги с теб (същите, които след осем години щяха да те превъзнасят и сега да плачат), седеше ти, очилата ти се потяха от ярост, а големите ти късогледи очи кръжаха отчаяно в тях като очите на розовата пантера, на която, докато имаше брадичка, винаги си ми приличал. В движенията ти имаше същата печална грация и не ти вървеше близо десетилетие и ти се смееха, точно като на нея. В някакво списание за износ, в някаква мистериозна агенция, където работеше, твърдеше, че е създадена първата безвизова литературна зона. От теб, естествено. Защо не ми изпратите нещо и вие? - попита най-неочаквано в момента, в които дъщерята на писател, която познавах от ученическите си години от Магарешкия рай (по същото време си се драл да пееш с китара наоколо, преди да те изключат и заминеш за Германия), се опитваше да ми обясни какъв идиот си.

Аз? Почувствах се като улавата мома на сватбата си. От две години се бях преместил да живея във Варна и бях издал на 33 години първата си книга. Откъде можеше да знаеш, Викторе, кой съм аз. Дон никой, както казват тук, в страната на Санчо Панса! В погледа ти обаче имаше нега (сега знам – седмата водка!). По-късно прочетох "Невръстни убийства" – новелата в "Съвременник", която почти ми я хвърли смутен от вратата във Варна и избяга на някакъв музикален фестивал - бе гениална!

Никога, никога дотогава не бях чел от български автор нещо подобно! Нещо толкова свежо и ново. Дяволски ненормално! Проза, от която ти спира дъхът и, о, боже, иска ти се светът да е по-добър! Ти ме намери тогава да пиша на ериката на покойния капитан Георги Георгиев, вече заклан в Одеса; вегетирах отчаян без другар по перо, експериментирах, разпъвайки разкази на хитроумното си изобретение - литературния модулатор или стенд (осем забити пирона в стената и на тях забодени машинописни страници), без да има с кого да си меря оная работа. Литературната, искам да кажа. Помниш невинната хипербола, с която двамата изразявахме отчаянието си да не можеш да научиш нищо повече за думите от обкръжаващите.

Докато не се появи ти.

Прелистих я, спрях, прочетох я, откъдето бях отворил, после от началото до края и вече я четях за трети път , когато ти почука и отново влезе в таванската стая на тъща ми. Беше много странно. Нали преди два дена беше хвърлил списанието и отишъл на Златните? Нали беше възпитан, млад музикален журналист, малко грацилен наистина, създателят на първата безвизова литературна зона, чийто шедьовър още държах в ръцете си?..

Признай ми честно, попитах те след десетата ампула (беше събота или неделя и всичко затворено и ти пристигна с журналистическа чанта, пълна с петдесетграмови шишенца гроздова, купени от някой павилион, разговаряхме неистово за литература, за словесни хватки, затова, че и аз и ти бяхме разнищвали, анализирали, извеждали емпирични формули, магически пропорции, преписвали ред по ред - аз разкази от Хемингуей, ти - Томас Ман, говорихме часове наред, докато се вцепеним от удоволствие, че сме един с друг), та признай си, копеле (вече се наричахме така, както щяхме да се обръщаме един към друг за цял живот), евреин ли си?..

Родът на баща ти беше от Видин. Веднага си представих заблуден сефарадски равин, наследник на алхимици и средновековни философи, посял непредпазливо семето си по десния бряг на Дунава в момент на екзалтация, но ти, Викторе, скочи и очите ти святкаха с лошия блясък, които понякога умееха да излъчват: Слушай, копеле, казваш ми го за пети път! Не съм антисемит, но още веднъж - и не отговарям... А и съм много, много бърз, да знаеш! - допълни. - Тренирал съм фехтовка... Не знам дали съм скитникът евреин, по-скоро съм летящ холандец! Между другото, пял съм четиринадесет години в опера в Германия точно в тая опера!
Реших, че ме стягаш. Не ти вярвах докрай. Не ти вярвам и сега, че си умрял! Твърдеше, че си завършил композиция в Германия, също така и оперно пеене. Че това са били най-духовните, най-хубавите години, докато не си почнал да правиш паралел между музиката и литературата, композицията на партитури и композицията на текстове, и си се върнал да ги приложиш в България. Намерил си обетована земя, въздъхнах, но добре дошъл в пещерата! Показа ми от ония години прекрасни стихове, които никога не напечата, защото след "Невръстни убийства" бе открил формулата на прозата. Студентът по Хармония, така те нарече Християна Василева на шега, нашата възрастна приятелка и редакторка, която ти беше дала да прочетеш книгата ми, без да ме познава, и ти по същия начин я беше изгълтал за часове.
През лятото на осемдесет и четвърта ти пристигна с Ингрид и дъщеря си във Варна, за да прекараме лятото заедно. Извади от куфара си грижливо сгънато бельо и безупречно изгладени дрехи и онова малко пожълтяло книжле, история на лютиерството в България. Имаше нескопосана нарисувана цигулка на корицата на брошурата. Не знаех какво е лютиер и ти ми обясни: майстор на цигулки. Жените и децата шумяха оттатък, ти беше необичайно възбуден и те изведох да се поразходим до морето. От тъща ми до плажа имаше двадесет минути, половин час ако се разхождаш бавно. Заклевайки те да не ми доверяваш какво си намислил да напишеш (имаше този гаден навик и все ми се струва, че така човек урочасва добрите неща), ти ми разказа най-красивата и тъжна история, която бях чувал. Слушал съм какви ли не версии за "Балада за Георг Хених", дори че съм ти я разказал аз. А истината е една - когато стигнахме на плажа, беше около един и половина през нощта, хладно и мен, с извинение, ми се присра, беше ме втресло от чутото и изпитото, бях толкова впечатлен, че докато клечах и разговаряхме (аз отвътре на най-мръсния нужник, зад онaзи страна на желязната завеса, ти - отвън, на пясъка, почти крещейки, за да те чувам), изтървах колана с ключовете в дупката.
Доразказа ми там най-чистата история, която някой от нас е създал, на възможно най-мръсното място! Пред клозет на варненския южен градски плаж от осемдемдесетте години.

Сред гларусите, захвърлените бутилки, презервативите, загубените стотинки и забравените огризки, подритвайки стари вестници и докато после вървяхме и безнадеждно хвърляхме камъчета по прозорците да ни отворят - не помня как влязохме, кой ни отключи, ти помниш ли? - бях още като замаян, а ти повече от мен. Имах усещането, че ще се пръснеш. А на сутринта ти дадох ериката на капитан Георги Георгиев, който обиколи света (никога не се разделих с нея в многобройните ми преселения), за да напишеш, приятелю мъртви, най-хубавото нещо, написано на български, обиколило света като него!

След седмица ти се завърна от вилата на тъща ми изтощен от писане, отслабнал, бял като сиренце, както казват варненци. Германката беше тъжна: „пише, той само пише", дъщеря ти падна по гръб от терасата - нищо не можа да те извади от транса, в който пребиваваше, докато не свърши ръкописа и който обхвана и мен, когато прочетох текста. Беше едно към едно! По-късно, вече в София, ми показа писмата на Георг Хених, ателието му на "Волов" (какво ли не бих дал да знам сега в чии ръце ще попаднат!). По моему, не бяха на лист от ученическа тетрадка, а на къс амбалажна хартия. Никога не отиде да посетиш гроба му в Хайредин обаче, макар че те молих. Помолих те също да посветиш текста на мене, а когато четири години по-късно ти станах редактор (пипнах съвсем малко и за да не подразним началството, писахме Християна за редактор), в зависимост от това в какви отношения бяхме през годините, скарани или не, книгата е ту с посвещението, ту без на езиците, на които я преведоха...

Не знам защо обичаше да разправяш, че съм бил бръкнал и съм бил извадил ръкописа от кошчето за боклук! Истина е, че за "Балада за Георг Хених" не се бих посвенил да бръкна и в задника на дявола! Само да има кой да напише такава книга отново, да ми разкаже най-чистата история в една мръсна нощ, да пее Цар и Дърводелец, цялата опера от Варна до София , за да не заспя на волана…О, Вики, Вики! Защо не ме изчака?І Нали щеше да идваш в Барселона? На Разпети петък нищо не се прави, гадно момченце, не знаеше ли, не се умира дори!

на празника - с любов и омерзение

2011-05-24T00:56:00.000-07:00

42% of people who graduate from college never read another book.

само на мен ли ми е странно
как преди пет дни ученици убиват
момиче от техния клас, което има шизофрения
дете изчезва и бива открито под мост
група психично болни неуспели актьори
с политически амбиции, в които дори
най-отчаяните няма как да повярват,
палят, бият се и провокират етническа омраза

нито трагедията се възприема като трагедия
нито празникът е празник
двете се вплитат в гоблена на ежедневието
в пяната на дните
от която сякаш няма измъкване.
само дето измъкване има.
не е нужно да си ял букви като малък
нито спанак, като по-голям, за да го знаеш.
бъди съвестен не само когато пресичаш
и не си гледай в краката, когато трябва да гледаш в очите.

и изведнъж днес, от нищото - празник.
да живее българския език и прочие.
като е празник - разходете се и разгледайте какво има
на двете сергии с книги на орлов мост
на телефоните на СУ,
на спирката на тролеите на патриарх евтимий
купете си нещо. буквите, които ще видите вътре
може да ви се сторят познати.

хората, които продават там, студуват с буквиге всяка зима
по същите тези спирки, а лятото се крият по сенките, за да
не ги заболи от светлината на познанието. всяка зима,
в продължение на години, съм седял и съм си говорил с
някои от тях. наистина не знам как успяват да издържат
на толкова студ. всяка зима изживяват своя личен
сталинград, но не мисля, че го възприемат като трагедия,
нито като саможертва. да седят и да продават книги е
работата им. всеки си има работа и е по-добре да я обича,
отколкото да я върши с омерзение.
дори хората, които работят на славейков, повечето от които
нямам никакви причини да харесвам, но
ако се спреш да видиш как сутрин и вечер бутат количките, върху които са
натоварени кашони с книги, и това е всеки ден,
всеки ден
всеки ден,
дори те ти стават симпатични.

признанието и уважението към работата на другия
му помагат да върши по-добре тази работа.

днес

2011-05-22T12:17:00.000-07:00

пълно с велики третостепенни събития
след пет минути търсене в гугъл за резултатите
на литературен конкурс с 40 годишна история,
откривам, че съм получил поощрителна награда.
това много ме развесели, но малко се поуморих
да ме поощряват. първо място не е присъдено.
както казва хемингуей, победителят нищо не печели
особено когато отсъства. после играхме федербал,
времето уж се развали, за да се оправи само пет минути
след като си тръгнахме.
разгледах най-страхотния апартамент от дълги години насам,
в който модерно изкуство и мебели бидермайер съжителстват
щастливо. гледах един епизод на Lie to me, най-вече заради тим рот
в епизода по случайност? ставаше въпрос за обир на банка, което
неизбежно доведе до реминисценции за пълп фикшън. този път
нещата не се объркаха. гледах и "някои го предпочитат горещо"
четири години по-късно. цяла сюжетна линия ми се губеше.наистина
усетих очарованието на тези филми, които са толкова нечовешко човешки
джак лемън е истеричен като анимационен герой, мафиотите са
адски тъпи и всичко е сякаш пълно с клишета, освен ако не си дадеш
сметка, че всъщност това кино създава клишетата, които са мултиплицирани
до смърт в следващия половин век. тягостна работа.
вчера с марго открихме, че на български и на френски ton père est vitrier? произнесено
с подходяща интонация, означава едно и също.
баща ти да не е джамджия.
влакът от базел за офенбург закъсня с 15 минути и едва успях да си хвана
малкото влакче до страсбург след това. хората се накачулиха върху голямата червена
мравка и потеглихме. после минах край старото общежитие. китайско семейство прибираше дъщерята. комбито беше натъпкано до горе. вълна от спомени ме заля, но изплувах бързо.
отидох до паркинга за колела и дълго търсих моето. не го бях карал от половин година.
най-накрая намерих едно останало колело, завързано с яката верига, подарък от любимата ми словенка тина през април миналата година. стана ми доста смешно. кражбата не ме впечатли и не ме подразни, даже направо се изненадах приятно. не знам защо. после се прибрах. това вече знам.

2011-05-20T11:30:00.000-07:00

политическата амбиция и безотговорност
на група хора, ще навлече толкова вътрешни
и външни проблеми, че за пореден път
ще ми е неудобно да казвам откъде идвам.
неспособността да се разрешат наистина
съществени проблеми води до отклоняване
на вниманието на медиите и на това
общество с неподредени или липсващи ценности.
и не е въпросът, че то най-вероятно
няма да се хване на провокацията, същественото
е тази провокация да не се повтаря. нещо, което
в момента силно се съмнявам, че ще стане. това
е един от рисковете, когато правителството се прави,
че не вижда евтините игри на националистите,
един нарастващ конфликт
ще покаже пълния крах на това общество, разпад по шевовете.

мръсни танци с новините

2011-05-18T09:29:00.000-07:00

чета по международно гражданско процесуално право
междувременно министри си заминават
кметове си купуват дипломи
(никога не съм имал копнежи към кметско място,
но се надявам поне дипломата ми да е истинска)
шефът на международния валутен фонд ще прекара
близките си два живота в затвора, (живот и здраве)
саркози и марин льо пен потриват ръце, нищо чудно
льо пен да стане президент и европейският съюз
да се поразтури, или поне в частта със свободното движение на лица
тя не е известна като особен радетел за правата на емигрантите
въпреки че който и да се застои в централната сграда на социалните служби
повече от петнайсет минути, ще му се вкисели деня.
може би това е причината за лошото ми настроение. а бях в социалните
преди около шест часа.

междувременно в кан ларс фон триер решил, че е нацист.
общественото мнение във франция е като копче
натискаш го и започваш да гледаш невинно.
малко табута останата неразбутани, но нацизмът
продължава да работи. ако искаш да блеснеш.

днес отново прекарах цял ден в библиотеката
сред хора, по-голямата част от които са неспособни да изпитват каквито
и да е съмнения. тяхната вродена неспособност да се съмняват
има обратен ефект върху мен и за 45 минути се превръщам
в пълно отрицание на всичко. после огладнявам и ме заболява глава
и ми става тъжно.всички са луди, просто им трябва простор, за да си проличи.
толкова много амбиция на едно място. така и не разбирам каква е целта.
не трябва да идвам. или трябва да се крия някъде,
за да не ме виждат и за да не виждам. не съм си на мястото. и това е свързано
с чувството, че си губя времето.

обещание

2011-05-17T15:20:00.000-07:00

взех ги
как - само аз си знам
нещата продължават
ще напиша нещо за теб, татко
когато всичко свърши

изпълнителност

2011-05-17T00:31:00.000-07:00

на 10 май 1940
три немски бомбардировача
участващи в нападението над франция
се отклоняват и поради заблудата,
че се намират над дижон
изхвърлят целия си товар
върху фрайбург. загиват около петдесет души
в центъра. когато гьобелс разбира,
той обвинява англичаните и заявява,
че повечето от убитите са деца.
едва през 1956 става ясно какво се е случило.
винаги става така, когато си много съвестен
и искаш да си свършиш работата на всяка цена.

впечатления

2011-05-17T00:20:00.000-07:00

във влака
възрастно индийско семейство
мъжът ме поглежда
Is this an english book?
- yes it is, отговарям
can i see it for a moment ?
подавам му The Emigrants на Зеба лд
той я разглежда
може би най-вече снимките вътре
влакът влиза в гарата
подава ми я
very interesting
благодаря му
слизам и се затичвам

За Sebald и ледовете

2011-05-12T06:28:00.000-07:00

Едно от най-важните изречения в първа част на "Емигрантите" от W G Sebald е:

And so they are ever returning to us, the dead. At times they come back from the ice more than seven decades later and are found at the edge of the moraine, a few polished bones and a pair of hobnailed boots.

Двойка се нанася в голямата празна къща на доктор Хенри Селуин, възрастен човек, отдалечен от жена си и от странната прислужница, близък единствено със спомените си за Индия и изкачването на алпийски върхове като съвсем малък, заедно с алпиниста йоханес негели. Частта е съвсем кратка, не повече от двайсетина страници
наситена с черно-бели зърнести фотографии и с най-живописния и богат език, с който съм се
сблъсквал от много време насам. текст пълен със сок, зрял и откъснат, който може да се
сравнява с Набоков, но за щастие е опериран от излишествата и претенциите на В. Н.

Чета романите на W. G. Sebald
и се питам ще имам ли време
да стъпя на всички места, на които
съм бил вече, на които ще отида пак,
за да видя, да се уверя, че с постепенното
изчезване на човека, със старостта
светът се отдалечава. нито поумняваш, нито оглупяваш
просто ти е мъчно за това, което е било и това, което не е.
чудиш се и чакаш кога ще свърши битката между лудостта
и смъртта и кой ще спечели първо. чудиш се ще имаш ли
късмета да чакаш достатъчно дълго. ослушваш се за птици,
защото от хората нищо интересно не идва. песента си е същата.
няма мяра, която да издържи дълго време, освен някакви мъгляви
принципи, които никога не можеш да приведеш в действие.
само снимките, разхвърляни между страниците, са си същите. ала
и те не са, защото пожълтяват и побеляват от неумолимия сняг на времето.
и дървените кръстове в гробището приличат на къщички за птици,
под които никой не се крие.

W G Sebald загива в автомобилна катастрофа на 14 декември 2001. Казват, че зимата била особено ледовита.

снимката е взета от тук

Откъс от интервю с Казуо Ишигуро, публикувано в "Литературен вестник":

"Чел съм Зебалд, разбира се. Дори сме се срещали няколко пъти преди смъртта му. Той преподава в Англия от доста време, но едва наскоро забелязахме книгите му, когато "Емигрантите" беше преведена. Тогава всички проявиха интерес. И през 2001 той загина в пътна катастрофа. бил съм в университета в Ийст Англия, където той преподаваше, и тогава никой не го забелязваше. Там полагаха толкова усилия да създадат своя собствена университетска култура с много привлекателни писатели, а може би най-добрият автор, който някога е излязъл от този университет, преподаваше тихо и кротко сравнителна литература. Струва ми се доста смешно.

Не мисля, че на Ишигуро му е смешно, когато казва това.

despair

2011-05-12T04:22:00.000-07:00

ужасът на
затворниците
по време на
бомбардировка
настъплението на противниковата армия
закони и съдии
не гарантира освобождение

алхимия

2011-05-10T07:34:00.000-07:00

автор: джон култард

хората са отпаднали
от деня
размърдват крачка
едва едва
зашеметени от следобеда мухи
жилото на катедралата
тлее в пещта
камъкът се превръща в желязо
пчелите в оси
свещениците в скарабеи
монахините в богомолки
всичко живо се топи
и в нещо друго се превръща
поставено под микроскопа на
великия микробиолог
бог наднича в окуляра
казва нещо кратко и тъй тихо,че
нищо не разбирам
облак му закрива устата
It's alive - прочитам в
утрешния вестник

бъди весел и се дръж добре, моля!

2011-05-06T06:06:00.000-07:00

тайното селце

2011-05-05T12:02:00.000-07:00

тайнъм е призрачен град

през 1943 английското военно министерство

опразва градчето тайнъм, за да го използва за военни цели

войниците ще се настанят там, за да се упражняват

252 души го напускат.

последният написва на вратата

„моля, отнасяйте се с църквата и с къщите добре.

Ние дадохме домовете си, където мнозина от нас

са живели поколения наред, за да спечелим

войната и да бъдем свободни. Един ден

ще се върнем

и ще ви благодарим за това,

че сте се грижили добре за селцето ни.

през 1948 тайнъм е закупен от министерството

обитателите му никога не се завръщат.

класовият враг

2011-05-05T00:35:00.000-07:00

ти смъква дрехите от гърба
докато ти шепне
че сте от една порода

гледай на мен с други очи

2011-05-05T00:31:00.000-07:00

в света на ед ууд

2011-05-04T04:17:00.000-07:00

когато прочетох тази новина
отново се почувствах
сякаш живея не живот
а плувам в океан от боза
сякаш живея в свят, в който
лицемерието е национална добродетел,
дупките не са по пътищата,
а на ключови позиции
високото е ниско
ниското е високо
ядем лайна, облизваме се и си говорим за торти.

не вярвам, че заглавието съдържа
и капка ирония, както би ми се искало.
най-успелият българин е продуциран
от обявения за най-нескопосан
некадърен и неспособен режисьор
на всички времена.

с разликата, че всъщност ед ууд е очарователно некадърен.
очарователна е наивността му и любовта му към киното
съчетана с пълната му невъзможност да направи
каквото и да било с тях.
любов и наивност, които не мисля, че са особено популярни
в нашите географски пространства. в българия не е модерно
да си наивен. при нас идеалистите свършват на въжето
накрая на софия, пеят и ядат пилета на балкана
понякога правят слаби филми на социална тематика
живеят преходно
чакат прехода да свърши.
но да чакаш един преход да свърши
е като да чакаш влак да не дойде.
той просто съвсем няма да дойде.
(а на таблото пише, че закъснява по твоя вина)

по времето, когато ед ууд и стефан апостолов
са издигали B-movie жанра до неочаквани низини
те не са знаели, че ще дойде момент, в който
тарантино и робърт родригес ще легитимират този жанр
и ще го направят толкова култов,
че хората ще вървят и по улицата ще си разменят реплики от филмите им.

ед ууд и стефан апостолов не са можели да предполагат,
че през 1994 джони деп ще направи от ед ууд
един от най-симпатичните персонажи, които съм виждал.
той е толкова чаровен, че ти се иска да се провалиш напълно
във всичко, за да приличаш поне малко на него.
съвсем друг въпрос е, къде е стефан апостолов в този филм.
аз не го помня.
него май го нямаше?

хитлер умря от кръвоизлив

2011-05-02T11:50:00.000-07:00

факт

хъмфри богарт го приспа

или пък кой знае?
в "Големият сън" чандлър забравя да обясни кой
е убил един таксиметров шофьор.

дупките са навсякъде
през тях влиза грозната реалност

добър ден, утрото е добро

2011-05-02T00:24:00.000-07:00

когато вчера вечерта си легнах
мислех, че съм преживял един
изпълнен с обрати ден
истинско тържество на плътта
и на живота
батето умря
станишев получи първи мандат с дете
марая кери обаче роди близнаци
а папата бе провъзгласен за блажен
днес се събуждам
осама убит
обама усмихнат
пред белия дом спонтанни ръкопляскания
американския химн
следобед очаквам гинсбърг да възкръсне
и да се самозапали
на върха на емпайър стейт билдинг
а томас пинчън да бъде пребит
от анонимни полицаи.

полезни изобретения

2011-05-01T09:44:00.001-07:00

на стефан иванов

котките са щастливи
оставили са на хората да измислят
времето
книгопечатането
горенето на книги
вещиците
горенето на вещици
двигетелите с вътрешно горене
тракторите, които орат земя
танковете, които орат хора
гравюрите
страх проблясва в очите им
само когато споменеш думата чума
котките не са измислили чумата
нея плъховете я донесоха.

литературни котки

2011-05-01T09:43:00.000-07:00

Източник

Уилям Карлос Уилямс с Адам и Ева

Уилям Бъроуз с Джънки

Камю и Чужденецът

Андре Базен и Чаплин

Бекет с Мърфи и Уат

Буковски и Фактотум

Едуард Гори с Харп, Браун и ко

Хемингуей с Ник, името на героя от първата му книга с разкази

Джордж Бърнард Шоу и Пигмалион

Хесе и Нарцис

Борхес и Алеф

Бродски и Урания

Кортасар и Бестиарио

Луи-Фердинан Селин Mea Culpa

Фуко и Лудостта

Рандъл Джеръл

Труман Капоти и Тифани

life won't wait for you, my friend

2011-05-01T07:00:00.000-07:00

слушам как ози озбърн пее
life won't wait for you, my friend докато
сергей станишев стана баща,
а иван славков - батето почина

двете събития си съжителстват мирно
едната е в раздел "новини"
а другата в "спорт".
Батето успя да спечели първото място в
спортните класации дори когато вече не
му е до това.
нито се радвам за станишев
нито ми е тъжно за батето
той знаеше как да прави каквото си иска
защото знаеше, че на делата в тази държава
се отговаря с думи
и че всичко което е забранено
е позволено.
олицетворение на епоха от историята
и жив паметник
очаквам да се натъкна на бюст или може би нещо повече
докато се разхождам кротко в борисовата градина
продажбите на цялата българска златна класика
не могат да се мерят с платинения статус
на двутомните му мемоари.
Батето беше пикаресков персонаж. Беше едновременно
Сервантес, дон Кихот и Санчо Панса.

fu&k you very much

2011-04-30T06:33:00.000-07:00

източник: fuckyouverymuch.dk

We like to move

We know

We do

We are sorry

We agree

We dream

We can't wait

We care

живот като на кино

2011-04-29T05:22:00.000-07:00

качвам се на трамвай C
намирам празни седалки
от които лесно да наблюдавам
идват ли контрольори
те са с червени сака
и обикновено са петима.

на площад уинстон шершил
според тукашното произношение
баба дядо и внуче се качват
сядат до мен
дядото започва да бърбори
развеселен е
аз кимам и слушам
слушам и кимам
нещата, които казва не са ми смешни
да, той не е пъргав като седемгодишен
хуморът му е чист, но няма хапливата
нотка, с която съм свикнал
хората тук, ех хората тук
искат хем да се смеят, хем никой да не се сърди
затова само за нещата от живота си говорят

пита ме англичанин ли съм
отнякъде реши, че знам английски
не, българин съм.
а, българия република ли е?
да. ама социалистическа? не - отвръщам.
а каква е? трудно ми е да ви кажа.
ама вие сте православни там, нали?
да. ама и турци имате? - да.
в този момент трамваят спря,
видях червените сака, които напираха
да се качат от предната врата.
сбогувах се набързо и изчезнах.
те никога няма да разберат причината.
но беше толкова удобен този момент
като на кино, френски филм
аха да ти стане смешно, но не точно.

да те има и да те няма

2011-04-28T13:13:00.000-07:00

Peter Lorre - M (1931)

наскоро

докато се возех във влака

между фрайбург и страсбург

и струната на опъния от едната страна

на полето

до другата

влак

разрязваше слънцето

(метафората не е моя)

измислях разказ за човек, който трябва да

бъде убит във влак,

но се оказва, че

междувременно е слязъл

по-рано

неочаквано

за да отиде на импресионистична изложба

където все пак бива застрелян погрешка.

разказът се води от името на вдосадения

убиец, който пътува с обратния влак.

разказът разбира се, носи името "импресионистите"

но не носи никаква поука - изкуството не спасява животи

не и буквално.

за епиграф съм избрал

следните редове

които присъстваха

в една статия за кристо явашев във вестник култура

Една малко споменавана истина за скръбта по починал е,

че не просто си загубил близък човек; ти губиш и личността,

която си бил в присъствието на този човек.

разказът е посветен на един човек

който го няма от девет години

за него мисля все повече

и знам, че под каквато и форма

и агрегатно състояние да е

и той мисли за мен.

не го казвам, за да накарам живите

на които не им пука за това, което правя,

да се почувстват виновни.

чувството не е на вина, а на липса, която

съществува въпреки моментите на радост

и националните празници и спонтанните

ръкопляскания и смехът на улицата

и евтините шегички в които имам магистърска степен,

но както изглежда, докторатът ми по международно право

ще е петстотин бели страници за мълчанието.

и какво от това, кой ще ни каже

2011-04-27T00:46:00.000-07:00

в последната седмица
всяка вечер опитвах да гледам филм
но заспивах преди полунощ.
не успях да изгледам нито един
филм до края.
друг път.
аз живота не мога да си погледна
два месеца напред
та за филмите ще се притеснявам.

тази сутрин, на път към страсбург
по немското радио пуснаха It's a sin
на пет шоп бойс. сигурно за пръв път
се заслушах в текста и ми стана
малко сантиментално, но вместо
да изпадна в обичайната мелахнолия
и да започна да се самосъжалявам,
едва не еуфоризирах. това е то да
преоткриеш магията на вечнозелените
хитове, които по недвусмислен, но
особено художествен начин, че животът
е скапан от който и ъгъл да го погледнеш,
но какво от това.
и дали е така, кой ще ни каже
вървя между фрайбург и страсбург
и подсвирквам си даже
както се казва в друга вечнозелена песен.