Гарата

 4. Гарата

   Влакът се плъзна по стоманен мост, невидимата ръка на мъглата затули картинката през прозореца. Лепкав сумрак. Трябва да разтъркаш очи, но и това не помага да разбереш дали завесата на нощта се спуска или вдига. Металът съска, въжетата на декора се изпъват. Мъглата изветрява. Първите лъчи се протягат напосоки към гладкия гръб на влака. Той измърква и тръпка минава от локомотива до опашката. Слънцето изплува като капче на повърхността на чашата.

   С какво спокойствие приемам всичко, което ми се поднесе навън. Облак, езеро, гора. Този прозорец не е нищо по-различно от кино екран. Стъклото предпазва наблюдателя от реалността, каквото и да значи тази дума, изнамерена в Германия през 19 век от някой, вероятно който никога не се е качвал влак. А може би вината е моя и някак непрекъснато се опитвам да се изплъзна, да покажа, че има още един изход, някъде другаде, има въздух навън и нездравословната ми любов към влакове се дължи на това чувство. Някъде другаде има изход от тук и това би обяснило защо предпочитам да седя сам в залата преди да е започнал филмът... Защото започне ли веднъж, трябва да го оставя да се изниже. Може би заради това предпочитам минутите преди влакът да напусне утробата на гарата, тъмното място, от което стърчат всички възможни пътища навън. Ще се наложи да избере една посока и да изостави всички останали. Затова когато казвам, че обичам влакове и гари имам предвид точно това, обичам влаковете, застинали в гари, а не толкова влаковете в движение. Пътникът не е нищо друго, освен затворник на гледката, особено когато кой знае защо, решиха да премахнат перденцата от прозорците на второкласните купета. Разтърках очи, просто, за да направя нещо. Сякаш бях залепнал за неудобната седалка. Панталоните бяха придобили измачкания вид на всичко, което прекарва повече от няколко часа във влак. Нещо мръсно и неугледно в самата си същност, въпреки привидната чистота.

   Той лекичко забавя скорост и селата се изреждат едно след друго, едно след друго, някак траурно. Пусти улици, лаещи кучета, настръхнали котки. Без идилия. Коварните предразсъдъци на пътуващия. Колко скучно и досадно е пътуването. Гледки и картинки. Мернати пейзажи. Майка държи детето пред прозореца.

   Мамо, гледай каква голяма река!

   Да, това е река.

   Детето ще стане поет, а майка му равнодушна крава. Нищо не отегчава по-бързо от пътуването. Копнежът за гара е неминуем. Толкова много провалени уроци по възхищение. Упражнения по учудване. Влакът остана за романтичните глупаци.

   Релсите се множат, появяват се изоставени влакове, пра-стари локомотиви, скелета, конструкции, халеса с изпочупени прозорци. Сивкавите им стени са нашарени с неразгадаеми надписи. Йероглифи на дислексията.

   Чудовището влиза в леговището. Спирачките скърцат, машината скимти, през дългото й туловище минават тръпки. Хоп! Спира. Разтърках очи, колкото да направя нещо и се обърнах. На перона посрещачите се нахилили в очакване. Чинно чакат.

   Най-припрените пътници се изнизват в тънка нишка в коридора. Зачаках тържествената процесия да се разреди, за да се измъкна. През зле уплътнените стъклени врати се носят миризми на евтини закуски и сутрешни вестници, които се сливат в една единствена обща миризма – на гара. Тя се бе пропила в дрехите ми, беше се свила в стомаха ми, лежеше в неподвижните ми крака. Пътувах вече два дни.

   Изправих се и тупнах панталони с ръце. Помръднах куфара, който още спеше над главата ми и леко го свалих на седалката. Нямах усещането, че каквото и да имам вътре, е мое. Странното усещане на отчужденост по време на път. Компактност, удобство, мобилност, свещена триада на пътуващия. Всичко в кутийките, в калъфчета, непрекъснато напомняне да не забравите нещо. Сякаш има голямо значение ако някъде по средата на пътя си забравил накъде изобщо си тръгнал, както е било модерно през 18 век. Изтупах панталоните още веднъж и се изнизах бързо и неловко между няколко гръмогласни рускини и техните матрьошки.