Борхес. Разказването на Историята. (лекция в Харвард)

 В единственото ми време, в което можех да си позволя, преведох несръчно с едно малко съкращение, третата лекция на Борхес в Харвард от 1966-1967. Те са публикувани в This craft of verse след като десетки години лекциите са смятани за изгубени. Този превод не е толкова дълбок, колкото бих искал да бъде, но може би някой ден, ще мога да се върна към него и да оправя по-очевидните пропуски. За мен четенето винаги е препрочитане. А преводът е превеждане през река - не предателство. traduttore - traditore. Този текст на Борхес обобщава голяма част от нещата, за които съм мислил и вярвал. свързани с литературата и нейното значение. Ъпдайк казва за Набоков, че е един от малкото, които могат да пишат с превъзнасяне. Същото без съмнение важи и за Борхес.  Прави го по толкова великолепен начин, че се надявам поне малко от удоволствието да е било запазено тук.

   Устните разграничения трябва да бъдат оценявани, защото те изразяват ментални - интелектуални разграничения. И все пак е жалко, че думата "поет" се е разпаднала на две. В наши дни когато говорим за поет, мислим само за произнасящия  такива лирически, птичи ноти като  “With ships the sea was sprinkled far and nigh, / Like stars in heaven” (Wordsworth), или “Music to hear, why hear’st thou music sadly? / Sweets with sweets war not, joy delights in joy.”Докато в древността, когато се говори за поет, за "създател" за него се мисли не само като за произнасящия високо лирически текстове, но и като за разказвач на история. Разказ, в който всички гласове на човечеството могат да бъдат открити - не само лирическият, изпълненият с копнеж, мелахноличният; но също така гласовете на куража и надеждата. Имам предвид, че говоря, разбира се, за това, което смятам за най-стара форма на поезията: епосът. Нека разгледаме някои от тях.

   Вероятно първият, който ни идва на ум е този, когото Андрю Ланг преведе с такова изящество. "Разказът за Троя". Ще го разгледаме, за да открием нещо за разказването на истории. В самото начало, в най-първия стих имаме "“Tell me, muse, of the anger of Achilles.” И тук, както мисля, че го преведе Професор Рауз:  "Гневният човек - това е моята тема". Вероятно Омир, или човекът, когото наричаме Омир (което е стар въпрос, разбира се), е смятал, че пише поемата си за разневен човек и това малко ни обърква. Ние мислим гнева през латинския “ira furor brevis”— гневът е кратка лудост, пристъп на лудост. Сюжетът на "Илиада" сам по себе си не е пленителен - идеята за героя, оттеглил се гневен в палатката си, защото смята, че царят се е отнесъл несправедливо с него и после приемайки войната като лична мъст, защото приятелят му е бил убит и накрая продавайки мъртвото тяло на врага на баща му. Но може би (вероятно съм го казал и преди, сигурен съм, че съм го казал), може би намеренията на поета не са толкова важни. Това, което е важно в наши дни, е че въпреки че Омир е смятал, че разказва тази история, той всъщност е разказвал нещо далеч по-величествено: историята на човек, на герой, който напада град, за когото знае, че никога няма да завладее, мъж, който знае, че ще умре преди градът да падне;  и което е още по удивително - историята на хора, защитаващи град, чието проклятие им е известно, град, който вече е в пламъци. Мисля, че това е същината на Илиада. И, всъщност, хората винаги са чувствали, че троянците са истинските герои. Мисли за Вергилий, но също и за Стори Снурлусон, който пише, че Один, Один на саксонците, богът, е бил син на Приам и брат на Хектор. Хората са търсели родство с победените троянци, а не с победоносните гърци. Това се дължи може би на усещането, че в поражението има достойнство, което рядко принадлежи на победата.

   Нека разгледаме и вторият епос, Одисеята. Оцеята може да бъде четена по два начина. Предполагам, че мъжът (или жената както смята Самюъл Бътлър), който я е написал е чувствал, че вътре има две истории: завръщането на Одисей и чудесата и опасностите на морето. Ако разгледаме Одисей в първия смисъл, имаме идеята за завръщането, идеята, че сме в изгнание и че истинският ни дом е в миналото, в рая или някъде другаде, че ние никога не сме у дома. Но разбира се морските пътешествия и завръщането трябва да бъдат направени интересни. Ето как са влючени многобройните чудни приключения. И така стигаме до Хиляда и една нощ, откриваме, че версията на Одисей, Седемте пътешествия на Синдбад мореплавателя, не е история за завръщане, а приключенски разказ; и мисля, че я четем точно така. Когато четем Одисеята, мисля, че това, което усещаме, е очарованието, магията на морето; това е, което намираме у мореплавателя. Той няма сърце за музика, нито за даване на пръстени, нито за женски наслади, нито за величието на света. Той мисли само за дълги солени морски течения. И така имаме двете истории в една: можем да я четем като завръщане и като приключение - може би най-прекрасното, което някога е било написано или изпято.

   Стигаме до третата "поема", която се издига далеч над първите две: четирите Евангелия. Евангелията също могат да бъдат четени по два начина. За вярващия, те са странната история на човек, на бог, който изкупва греховете на човечеството. Бог, който слиза на земята, за да страда - смъртта на "горчивия кръст", както казва Шекспир. Но има и по-странна интерпретация, която намерих у Ланглънд. идеята, че Бог искал да узнае всичко за човешкото страдание, че за Него не е било достатъчно да притежава мисловното, духовно познание, както Бог би могъл; той е искал да страда като човек, с човешките ограничения. И все пак, ако сте невярващ, (много от нас са такива) тогава можете да четете историята по различен начин. Може да мислите, че става въпрос за гений, за човек, който вярва, че е бог и който накрая открива, че е просто човек и че бог, неговият бог, го е оставил.

   Може да се каже, че за много столетия, тези три истории, за Троя, Одисей и за Исус, са били достатъчно на човечеството. Хората ги разказвали и преразказвали отново и отново, Създали музика по тях, рисували ги. Хората ги разказвали безброй много пъти и все пак, истории са си там, предлагащи безкрайни възможности. Може да си представим някой, след хиляда или десет хиляди години, който пише отново за тях. Но в случая с Евангелията, разликата е следната: историята за Исус Христос не може да бъде разказана по-добре. Била е разказвана многократно и все пак мисля, че няколкото стиха, в които четем как например Христос бива изкушен от Сатаната са по-силни от всички четири книги на Възвърнатия рай. Чувстваме, че Милтън не е имал голямо понятие що за човек е бил Христос.

  И така, имаме тези истории и факта, че хората не са се нуждаели от повече. Предполагам, че Чосър някога е искал да измисля история. Не мисля, че хората са имали по-малко въображение и са били по-малко изобретателни отколкото са днес. Мисля, че новите щрихи, привнесени в историята са били достатъчни. Освен това, това е улеснявало задачата на поета. Неговите слушатели или читатели са знаели какво е щял да каже и така са можели да се концентрират върху разликите и подробностите.
   И така, в епоса, а ние можем да мислим Евангелията като вид божествен епос - може да бъде открито всичко. Но поезията, както казах, се разпада на две; или по-скоро, от една страна имаме лирическата поема и елегията, а от друга - разказването на история (the telling of a
tale) — т.е. романът. Почти сме изкушени да мислим за романа като своего рода упадък на епоса.  (degeneration of the epic), въпреки автори като Джоузеф Конрад или Херман Мелвил. За тях романът води обратно към възвишеността на епоса.

   Ако мислим за романа и за епоса, сме изкушени да приемем, че основната разлика  е в разликата между поезията и прозата, в разликата между изпяването на нещо и съобщаването на нещо. Но мисля, че има по-голяма разлика и тя е във факта, че основното нещо в епоса е героят - човек, който става модел за всички хора. Докато, както посочва Менкен, същността на повечето романи е в падението, пречупването на човека, в упадъка на персонажа. това ни води до друг въпрос: какво мислим за щастието? Какво мислим, за поражението и за победата? В наши дни когато хората говорят за хепиенд, те го смятат за най-просто оръдие в услуга на публиката, за комерсиално средство, за нещо съвсем изкуствено. Докато преди векове, хората са можели съвсем искрено и откровено да вярват в щастието и в победата, въпреки че са чувствали предимно достойнството, възвишеността на поражението (though they felt the essential dignity of defeat). Например когато хората пишат за златното руно, една от древните истории на човечеството), читателите и слушателите са накарани да вярват още от началото, че съкровището ще бъде открито накрая. Е, в наши дни ако се впуснем в приключение, знаем, че то ще свърши с провал. Когато четем, мисля за пример, на когото се възхищавам, Архивът на Аспърн, ние знаем, че архивът няма да бъде намерен. Когато четем Замъкът на Кафка, знаем, че човекът никога няма да влезе в замъка. С това искам да кажа, че ние не вярваме истински в щастието и в успеха. И това е може би едно от нещастията на нашето време. Мисля, че Кафка е чувствал същото, когато поиква книгите му да бъдат изгорени: той наистина е искал да напише щастлива книга с благополучен край, но е чувствал, че не може да го направи. Можел е да я напише, разбира се, но хората са щели да усетят, че не им казва истината. Не истината на фактите, а истината на неговите сънища.

   В края на 18 или началота на 19 век, да кажем (надали имаме нужда да влизаме в дискусия за датите), хората започнали да измислят истории. Нека кажем, че този опит е започнал с Хоторн или Едгар Алан По, но има разбира се и предшественици. Както Рубен Дарио отбелязва, никой не е литературният Адам. И все пак, По е този, който пише, че историята трябва да се разкаже заради последното изречетие, а поемата - заради последния стих. Това води до едно своеобразно свеждане до история, в която има просто трик, и през 19 и 29 век хората измислят всякакви сюжети. Понякога те са много умни. Тези сюжети са много по-умни от епическите сюжети. И все пак усещаме,че има нещо изкуствено в тях, или по-скоро,ч е има нещо тривиално. Да вземем два случая - например историята за доктор Джекил и господин Хайд и един роман или филм като Психо. Може би вторият е далеч по-умен, но усещаме, че в сюжета на Стивънсън има още нещо на заден план.  

   Що се отнася до идеята, за която говорих в началото, идеята, че съществуват на практика само няколко сюжета: може би тук трябва да споменем книгите, в които интересното не е в сюжета, а в изместването, в промяната, в множеството сюжети. Мисля, разбира се, за Хиляда и една нощ, за Бесният Орландо и т. н. Някой би добавил тук идеята за прокълнатото съкровище. Има я в 

Völsunga Saga и в краян а Беоулф, идеята за съкровището, което носи нещастие на хората, които го открият. Тук идваме към идеята, която развих малко по-рано в лекцията, за метафората, че всички сюжети могат да се сведат до няколко модела. Разбира се, сега хората измислят толкова много сюжети, че ние сме заслепени от тях. Но може би тази мощен тласък на изобретателността е измама и тези сюжети са въплъшенията на едни и същи няколко сюжета. Не бих искал да го обсъждам.

   Има друг факт, който заслужава да бъде отбелязан: поетите изглежда забравят, че в един момент разказването на история е било същественото и че разказването на история и произнасянето на стихове не са били мислени като различни неща. Човек разсазва история; той я пее и неговите слушатели не мислят, че той извършва две неща, а по-скоро, че извършва една задама, която има две страни. Или може би не са смятали, че има две страни, а че става въпрос за едно и също нещо.
.......................................................................................

По някакъв начин, хората са гладни и жадни за епичност. Мисля, че това е едно от нещата, от които те наистина се нуждаят. От всимки места (това може да прозвучи като антиклимакс, но е факт), Холивуд е основният доставчик на епичност на света. По цялото кълбо, когато хората гледат уестърн - знаейки цялата митология за ездача, пустинята, справедливостта, шерифът и стрелбата, и т.н. - мисля, че те усещат и приемат именно епичното, съзнателно или не. В крайна сметка, знанието за нещото не е важно.

   Е, не искам да правя пророчества, дъщото такива неща са опасни (въпреки че могат да станат истина в дългосрочен план), но мисля, че разказването на истории и поезията могат да се съберат отново и тогава ще се случи нещо много важно. Може би това ще дойде от Америка, тъй като, както всички вие знаете, Америка има етичното усещане, че нещо е правилно или грешно. Това боже да бъде усетено и в други страни, но не мисля, че по толкова ясен начин, както го виждам тук (лекцията е произнесена в Харвард). Ако това може да бъде постигнато, ако се върнем обратно към епоса, то нещо много важно ще бъде извършено. Когато Честъртън пише "Баладата за белия кон", тя получава добри отзиви, но читателите не я приемат. Всъщност, когато мислим за Честъртън, ние мислим за историите за Отец Браун, а не за поемата.
   Мислил съм по този въпрос в късни години и не мисля, че бих могъл да правя опит в епичното (въпреки, че може би съм произвел два-три епични реда). Това е за по-млади хора. И се надявам, че ще го направят, защото разбираме се всички усещаме, че романът се разпада. Най-големите романи на нашето време - да кажем Одисей на Джойс. Разказвани са ни хиляди неща за двамата персонажи, и все пак ние не знамем нищо за тях. Имаме по-добро познание за героите на Данте и Шекспир, които идват към нас, които живеят и умират, в няколко фрази. Не знаем хиляди обстоятелства около тях, но ги познаваме напълно, което е, разбира се, далеч по-важно. 

   Мисля, че романът се разпада. Мисля, че всички тези интересни експерименти с романа, например идеята за променливото време (shifting time),за историята, разказана от различните персонажи, всичко това ще доведе до момента,в  който ще усетим, че романът вече не е с нас. 

   Но има нещо в Разказа, в Историята, което винаги ще продължава напред. Не мисля, че хората ще се уморят да разказват и да слушат истории. И ако с усоволствието да чуем история се прибави и удоволствието от възвишеността на стиха, тогава би се случило нещо наистина значимо и голямо.
   Може би съм остарял човек от деветнадесетия век, но имам опимизъм и надежда. И тъй като бъдещето държи моного неща - може би всички неща, мисля, че епиката ще се върне обратно при нас. Надявам се, че поетът отново ще стане създател. Имам предвид, че ще разказва история, пеейки за нея. И няма да мислим тези неща като различни, както не го правим у Омир или Вергилий.