изкуство на мълчанието

Изкуство на мълчанието

   Ако затворя очи, първото, което си представям, са стъклените прозорци на гара, които блестят призрачно като заревото на някаква далечна експлозия. Те скриват конкретни силуети на улицата, но не и радиоактивните залези. Не знам защо си представям първо това, но човек е преследван от натрапчиви диапозитиви, които върти и превърта, докато нещо в остарелия му прожекционен апарат се обърка и картинките се смесят в налудничав калейдоскоп, от който няма измъкване. Тогава е твърде късно да се направи каквото и да било. Бъбривостта, фъфленето, суфлирането, това са си същите странични ефекти на повредения апарат. Твърде късно. Потропваш по масата, за да се увериш в чувствителността на пръстите. Поглеждаш през прозореца, и гледката си е все там, проверяваш го хиляда пъти, хиляда залеза, хиляда гледки. Когато се увериш, че нищо не мърда, изчезваш.

   С теб си тръгват налудничавите картинки, несвързаното говорене през нощта (повярвайте ми, то може да бъде много свързано, чудовищно прецизно и логично за разлика от бърборенето и суфлирането през деня).  По мебелите личат знаците не на твоето съществуване, а на едно болезнено присъствие.

   Наблюдавал съм толкова дълго лудостта, безсмислието, ужасът от повредения апарат, че донякъде мога да усетя каква голяма дупка се е отворила в дупката, където пъхам някои неща за по-нататък. Нали разбирате изненадата ми, когато открих, че моят тайник си има тайник. Натам сякаш се примъкват нещата, без моята воля, въпреки желанието ми да ги опазя, те изтичат нататък. Остават само маниите, които си превъртам една след друга, натрапчивите картинки. Гара, ключ, пушка. На картонче съм си ги написал, да не ги забравя случайно, че изгубя ли си и маниите, ще изчезна и за себе си. Ще изляза навън, ще забравя вратата отключена и ще ме намерят на някоя  апокрифна гара с билет за кой знае къде. А пък като знам, че е мания, то продължава ли да е мания? Стига с тая тревожност, с паниката, че нещо се изплъзва. Нека си отива. Ще си опитомя липсата и ще си я водя на връвчица. Като прасенце. Ще й направя дом, град, гара. Ще си се завръщам в липсата, ще си се завихрям и зациклонявам. Тъй или иначе само идиотите пристигат с влакове.    

         Идиотите пристигат в града само с влакове.

   Идиотите пристигат в града с влакове столетия наред по романтически  съображения. Тези типове, зареяли глуповато поглед в снимката отвън, си мислят, че нищо не може да проникне в херметичната им система. Пристигат като амбициозни конкистадори, с далечни кроежи за нов живот, представяте ли си, и всичко свършва зле. С пушка или годеж.